— Прилича досущ на хубавия си татко! — каза Лена.
Лев си рече, че Дейзи прилича на бебе, но не искаше да противоречи на тъща си. Лена го обожаваше. Флиртуваше с него, все гледаше да го докосне и го целуваше при всеки сгоден случай. Беше влюбена в него, макар несъмнено да мислеше, че не проявява нещо повече от обичайна семейна привързаност.
В другия край на стаята седеше Полина, младо рускинче. Тя беше бавачка, но никак не се претоварваше — повечето време на Олга и Лена минаваше в грижи за Дейзи. Сега Лев й подаде детето. Полина го изгледа открито. Беше класическа руска красавица, светлокоса и с високи скули. Лев за миг се запита дали не може да завърже връзка с нея и да му се размине. Момичето имаше своя спалня. Можеше ли той да се промъкне, без никой да забележи? Може би си струваше риска — погледът й издаваше желание.
Влезе Олга и Лев се почувства виновен.
— Каква изненада! — възкликна тя, щом го видя. — Не те очаквах преди три сутринта.
— Баща ти ме премести — кисело отговори Лев. — Сега управлявам леярната.
— Защо? Мислех, че се справяш добре в клуба.
— Не знам защо — излъга той.
— Сигурно е заради набора — разсъди Олга. Президентът Уилсън беше обявил война на Германия и предстоеше да въведе военна повинност. — Леярната ще бъде класифицирана като важно военновременно производство. Тате иска да те държи вън от армията.
Лев знаеше от вестниците, че набирането на войници ще се ръководи от местни комисии. Вялов се беше погрижил да има поне един свой човек в службата, който да уреди всичко, което му поискат. Така работеше този град. Но Лев не пожела да извади Олга от заблудата й. Трябваше му някаква история, в която не участва Марга, и самата Олга му беше предоставила такава.
— Точно така. Това трябва да е.
— Тата — каза Дейзи.
— Умно момиче! — възкликна Полина.
— Сигурна съм, че ще се справиш добре с управлението на фабриката — обади се Лена.
— Ще се постарая — отвърна Лев и я награди с най-добрата си безхитростна американска усмивка.
II
Гас Дюър имаше усещането, че възложената му от президента европейска мисия е провал.
— Провал ли? — възкликна Удроу Уилсън. — Не е провал, по дяволите! Ти накара немците да предложат мир. Не е твоя вината, че британците и французите им казаха да се разкарат. Можеш да заведеш коня на реката, но не можеш да го накараш да пие.
Въпреки това истината беше, че Гас не съумя да доведе двете страни дори до предварителни разговори.
Затова той гореше от желание да успее в следващата задача, която Уилсън му възложи.
— В Бъфало металообработващата фабрика е затворена заради стачка — каза президентът. — Имаме кораби и самолети и военни машини, спрени на поточните линии в очакване на витлата и перките, които правят в Бъфало. Ти си оттам, иди горе и ги върни на работа.
Първата вечер, когато се върна в родния град, Гас отиде на вечеря у Чък Диксън, негов някогашен съперник за симпатиите на Олга. Чък и съпругата му, Дорис, имаха викторианска къща на авеню „Елмууд“, успоредно на „Делауеър“ и всяка сутрин Чък вземаше влака по околовръстната линия, за да иде на работа в банката на баща си.
Дорис беше хубаво момиче, приличаше малко на Олга, и докато наблюдаваше младоженците, Гас се питаше доколко би му харесал уседналият семеен живот. Някога мечтаеше всяка сутрин да се буди до Олга, но това беше преди две години. Днес очарованието на Олга вече не му действаше и той смяташе, че предпочита ергенския си апартамент на „Шестнадесета“ улица във Вашингтон.
Когато седнаха да хапнат пържоли и картофено пюре, Дорис попита:
— Какво стана с обещанието на президента Уилсън да не ни намесва във войната?
— Трябва да му отдадеш дължимото — меко отвърна Гас. — В продължение на три години той се бори за мир. Те просто не искат да чуят.
— Това не означава, че ние трябва да се включим в сраженията.
Чък нетърпеливо се намеси:
— Скъпа, германците потапят американски кораби!