V
Съботният ден беше слънчев и топъл. Лев каза на Олга, че имат нужда от него във фабриката, и отиде у Марга. Тя живееше в малка стая в Лавджой. Двамата се прегърнаха, но когато Лев започна да разкопчава блузата й, Марга каза:
— Хайде да отидем в парка Хумболд.
— Предпочитам да се чукаме.
— После. Заведи ме в парка, а когато се върнем, ще ти покажа нещо специално. Нещо, което не сме правили досега.
Гърлото на Лев пресъхна.
— Защо трябва да чакам?
— Такъв прекрасен ден е.
— А ако ни видят?
— Ще има един милион човека.
— Дори и така…
— Може би се страхуваш от тъста си?
— Не, по дяволите. Слушай, аз съм баща на внучката му. Какво може да ми направи? Да ме застреля ли?
— Нека си сменя роклята.
— Ще чакам в колата. Ако те гледам как се събличаш, може и да загубя контрол.
Имаше нов триместен Кадилак купе, не беше най-хубавата кола в града, но беше добро начало. Седна зад волана и запали цигара. Разбира се, страхуваше се от Вялов. Ала цял живот рискуваше. В крайна сметка, той не беше Григорий. „Засега всичко се нарежда добре за мен“, рече си той, „седя си в моята кола, имам син летен костюм и ще заведа едно хубаво момиче в парка, животът е хубав.“
Преди да довърши цигарата, Марга излезе от сградата и се настани в колата до него. Носеше дръзка рокля без ръкави и косата й беше навита над ушите по последната мода.
Лев кара до парка Хумболд, в Ийст сайд. Седнаха на една дървена пейка, наслаждаваха се на слънцето и гледаха как децата си играят в езерото. Лев не спираше да докосва голите ръце на Марга. Допадаха му завистливите погледи на другите мъже. „Това е най-хубавото момиче в целия парк“, помисли той, „и е с мене. Какво ще кажете за това?“
— Съжалявам за устната ти — каза Лев. Долната устна на Марга, където Вялов я беше ударил, беше подута. Изглеждаше доста съблазнително.
— Не си виновен. Тъстът ти е свиня.
— Самата истина.
— От Хот Спот веднага ми предложиха работа. Ще започна щом съм в състояние да пея.
— Как си?
Марга опита да попее: „Прокарвам пръсти през косите си, играя пасианс, докато чакам моя милионер.“
Предпазливо докосна устната си.
— Още боли.
Лев се приведе към нея.
— Нека те целуна да ти мине.
Тя вдигна лице и той я целуна нежно, почти без да я докосва.
— Можеш и малко повечко.
Той се усмихна.
— Добре. А сега как е?
Отново я целуна и този път докосна вътрешната страна на устните й с връхчето на езика си.
— И така е добре — отговори тя след минута и се разсмя.
— В такъв случай… — Този път вкара езика си в устата й. Тя откликна с желание, както винаги, и езиците им се срещнаха. После Марга прокара ръка зад тила му и го погали по врата. Лев чу как някой казва „Отвратително“. Чудеше се дали минувачите забелязват възбудата му.
Усмихна се на Марга и рече:
— Възмущаваме гражданите.
Вдигна поглед да провери дали някой гледа и срещна очите на съпругата си Олга.
Тя се взираше потресена в него, а устните й оформяха беззвучно „О“.
Зад нея стоеше баща й, в костюм с жилетка и със сламена шапка. Носеше Дейзи. Дъщеричката на Лев беше с бяло боне, което да пази лицето й от слънцето. Бавачката Полина беше зад тях.
— Лев! Какво… Коя е тази? — попита Олга.
Лев смяташе, че ако Вялов го няма, би могъл да се измъкне дори и от тази ситуация. Той се изправи.
— Олга… Не знам какво да кажа.
— Нищо не казвай, по дяволите — намеси се строго Вялов.
Олга заплака.
Вялов подаде Дейзи на бавачката.
— Занеси внучката ми в колата веднага.
— Да, господине.
Вялов стисна ръката на Олга и я отмести.
— Върви с Полина, милинка.
Олга затули очи, за да скрие сълзите си и тръгна след бавачката.
— Лайно такова — обърна се Вялов към Лев.
Лев сви юмруци. Ако Вялов му посегнеше, той щеше да отвърне. Вялов имаше телосложението на бик, но беше с двадесет години по-стар. Лев беше по-висок, а и в петербургските бедняшки квартали се беше научил да се бие. Нямаше да се остави.
Вялов разбра какво мисли.
— Няма да се бия с теб — рече той. — Става дума за нещо повече.