— Надявам се да си прав — пламенно отвърна Етел.
Бяха женени от четири месеца и Етел не съжаляваше. Бърни беше умен, интересен и мил. Вярваха в едни и същи неща и работеха заедно за постигането им. На следващите общи избори Бърни навярно щеше да е кандидатът на Олдгейт от страна на Лейбъристката партия — когато и да се проведяха тези избори. Подобно на толкова много неща, и изборите трябваше да почакат до края на войната. Бърни щеше да е добър депутат, работлив и интелигентен. Етел обаче не знаеше дали лейбъристите могат да спечелят в Олдгейт. Настоящият депутат беше либерал, обаче от последните избори през 1910 година промените бяха големи. Дори и клаузата за избирателните права на жените да не се приемеше, останалите предложения на Съвещанието при председателя на камарата щяха да дадат право на глас на още много мъже от работническата класа.
Бърни беше добър човек, ала, за свой срам, Етел все още понякога мислеше с копнеж за Фиц, който не беше нито умен, нито интересен, нито мил, а и възгледите му бяха противоположни на нейните. Когато я връхлитаха подобни мисли, тя чувстваше, че не е по-добра от онези мъже, които въздишаха по танцьорките на кан-кан. Те се възбуждаха от чорапи, фусти и кюлоти с дантелки. Тя пък беше запленена от нежните ръце на Фиц, от сдържания му акцент и чистия му и леко парфюмиран мирис.
Но сега беше Ет Лекуит. Всички казваха „Ет и Бърни“ така, като казваха „кон и каруца“ или „хляб и мас“.
Тя обу обувчиците на Лойд, заведе го при бавачката и отиде в редакцията на Войнишка съпруга. Времето беше хубаво, а Етел беше изпълнена с надежди. „Ние можем да променим света“ — помисли тя. „Не е лесно, но е постижимо.“ Вестникът на Мод щеше да спечели поддръжка за законопроекта сред жените от работническата класа и щеше да се погрижи всички погледи да са приковани върху депутатите, по време на гласуването.
Мод вече беше в мизерната им редакция. Несъмнено новините я бяха накарали да дойде рано. Седеше зад старата мърлява маса. Облечена беше в люлякова лятна рокля и носеше издължена шапка с театрално дълго перо в средата. Повечето от тоалетите й бяха от преди войната, но тя все още се обличаше елегантно. Изглеждаше прекалено аристократична за това място, като състезателен кон в стопански двор.
— Трябва да подготвим специален брой — каза тя, докато дращеше в бележника си. — Сега пиша първата страница.
Етел се вълнуваше. Ето това й допадаше — действие. Седна от другата страна на масата и отговори:
— Ще се погрижа за останалите страници. Какво ще кажеш за една колонка относно това как читателите ни могат да помогнат?
— Да. Елате на нашето събрание, лобирайте пред вашия депутат, пишете до някой вестник, такива работи.
— Ще подготвя нещо. — Етел взе молив и извади бележник от чекмеджето.
— Трябва да мобилизираме жените срещу този законопроект — заяви Мод.
Етел застина с молива в ръка.
— Моля? Против ли каза?
— Разбира се. Правителството ще се престори, че дава на жените право на глас, а в същото време повечето от нас ще бъдем лишени от него.
Етел погледна през масата и видя заглавието, написано от Мод: „Гласувайте против този номер!“
— Чакай малко. — Етел не го приемаше като номер. — Може и да не е всичко, което искаме, но е по-добре от нищо.
Мод я изгледа гневно.
— По-лошо е от нищо. Този закон само претендира, че прави жените равни на мъжете.
Мод теоретизираше прекалено. Разбира се, по принцип беше неправилно да се дискриминират по-младите жени. Но точно сега това не беше важно. Ставаше дума за практическа политика. Етел каза:
— Виж, понякога реформата трябва да става стъпка по стъпка, правото на глас обхвана мъжете много бавно. Дори днес само около половината мъже имат право на глас…
Мод я прекъсна властно:
— Замисляла ли си се кои жени не са обхванати от законопроекта?
Мод имаше този недостатък — понякога проявяваше надменност. Етел се постара да не се обижда. Тя кротко отговори:
— Е, аз съм една от тези жени.
Мод не смекчи тона.
— Повечето от работничките във фабриките за боеприпаси — толкова важна част от войната — ще се окажат прекалено млади. Същото се отнася и до повечето медицински сестри, които рискуват живота си, докато се грижат за ранените войници във Франция. Вдовиците от войната няма да могат да гласуват въпреки страшната жертва, която са направили, ако се окаже, че живеят някъде под наем. Не виждаш ли, че целта на закона е да превърне жените в малцинство?