Най-сетне се беше измъкнал от Берлин. Навярно Моника фон дер Хелбард беше заявила на родителите си откровено, че сватба няма да има. Както и да е, Валтер отново беше на фронтовата линия и събираше разузнавателни сведения.
Премести кашона на другото рамо. Вече виждаше как няколко глави се подават над ръба на окопа. Носеха кепета — руските войници нямаха каски. Гледаха го, но още не бяха насочили оръжията си към него.
По отношение на смъртта Валтер беше фаталист. Смяташе, че след прекрасната нощ с Мод в Стокхолм може да умре щастлив. Разбира се, би предпочел да живее. Искаше двамата с Мод да създадат дом и да имат деца. И се надяваше това да стане в богата и демократична Германия. За целта обаче Германия трябваше да спечели войната, следователно той трябваше да рискува живота си. Значи нямаше избор.
Все пак стомахът му се сви, когато влезе в обсега на руските пушки. Толкова лесно беше за всеки войник да насочи оръжието си и да натисне спусъка. В крайна сметка, те бяха тук за това.
Валтер не носеше пушка и се надяваше русите да го забележат. Имаше един деветмилиметров Лугер, затъкнат в колана на гърба му, но него нямаше как да видят. Виждаха само кашона. Надяваше се да им изглежда безобиден.
Беше благодарен за всяка следваща стъпка, при която оставаше невредим, но си даваше сметка и че така навлиза още по-навътре в опасността. Философски си рече, че може да загине във всеки момент. Питаше се дали човек чува изстрела, който го убива. Валтер се боеше най-много от това да го ранят и бавно да умре от кръвозагуба или да го повали инфекция в някоя мръсна полева болница.
Вече виждаше лицата на русите и четеше по тях забава, учудване и живо удивление. Тревожно се взираше за признаци на страх — това беше най-опасно. Уплашеният войник можеше да стреля, само за да се освободи от напрежението.
Накрая му останаха десетина метра, девет, осем… Стигна до края на окопа.
— Здравейте, другари — рече той на руски и остави кашона на земята.
Подаде ръка на най-близко застаналия войник. Човекът, без да се замисля, се пресегна и му помогна да скочи в окопа. Наоколо се събра малка групичка.
— Дойдох да ви задам един въпрос.
Повечето образовани руси поназнайваха немски, но тези войници бяха селяни и повечето разбираха само родния си език. Като момче Валтер учеше руски като част от строго наложената от баща му подготовка за кариера в армията и във външното министерство. Не беше ползвал езика кой знае колко, но смяташе, че може да си припомни достатъчно за тази мисия.
— Първо да пийнем — каза той. Смъкна кашона в окопа, отвори го и извади бутилка шнапс. Дръпна тапата, пийна, обърса уста и подаде шишето на съседа си, висок ефрейтор на осемнадесет-деветнадесет години. Момъкът се усмихна, отпи и предаде на следващия.
Валтер тайно се оглеждаше. Окопът беше зле направен. Стените не бяха прави и не бяха укрепени с дърво. Подът беше неравен и също не беше покрит с дъски, така че дори през лятото беше кален. Окопът даже не вървеше по права линия — макар че това може и да не беше лошо, след като липсваха насипи, които да поемат удара на противниковата артилерия. Миришеше противно — явно войниците невинаги си правеха труда да ходят до нужника. Какво им имаше на русите? Всичко, което правеха, беше небрежно, неорганизирано и недовършено.
Докато бутилката минаваше от ръка в ръка, дойде един старшина.
— Какво става, Фьодор Игорович? — попита той високия ефрейтор. — Защо говорите с тоя шваба скотоложец?
Фьодор беше млад, ала имаше лъскав и дълъг засукан мустак. По някаква причина носеше моряшко кепе, дръзко килнато на главата му. Самоувереността му граничеше с наглост.
— Пийнете, старшина Гаврик.
Старшината пийна като всички, но не беше така безгрижен. Огледа недоверчиво Валтер.
— Какво търсиш тук, мътните да те вземат?
Валтер беше подготвил отговора си.
— От името на германските войници, работници и селяни дойдох да ви питам защо воювате с нас.
Фьодор помълча удивен, после попита:
— А защо вие воювате е нас!
Валтер беше подготвен и за това.
— Ние нямаме избор. Нашата страна още се управлява от кайзера, още не сме направили нашата революция. А вие я направихте. Царят го няма и в Русия управлява народът. Затова аз дойдох да попитам този народ — защо воювате с нас?
Фьодор погледна Гаврик и рече:
— И ние все това се питаме!