— Кога са подписани заповедите?
— Тази сутрин.
— Дано стигнем навреме.
Григорий се боеше, че Ленин може вече да е задържан. Никой друг не притежаваше неговата непоколебима решителност. Тормозеше своите, обаче превърна болшевиките във водеща партия. Без него революцията можеше отново да се върне към безредието и компромисите.
Исак стигна да улица „Широкая“ и спря пред една буржоазна жилищна сграда. Григорий изскочи от колата, влетя във входа и почука на вратата на Елизарови. Анна Елизарова, по-възрастната сестра на Ленин, отвори. Тя беше петдесетинагодишна жена с прошарена коса, разделена на път по средата. Григорий я беше срещал и по-рано — тя работеше в Правда.
— Той тук ли е? — попита Григорий.
— Да. Защо? Какво е станало?
Вълна на облекчение заля Григорий. Не беше закъснял. Пристъпи в жилището.
— Ще го арестуват.
Анна затръшна вратата.
— Володя! — провикна се тя. — Ела бързо.
Ленин се показа. Както винаги беше облечен в износен тъмен костюм, с яка и вратовръзка. Григорий отсечено му обясни какво е положението.
— Тръгвам веднага! — отговори Ленин.
— Не искаш ли да нахвърляш няколко неща в куфара… — обади се Анна.
— Прекалено рисковано. Прати всичко по-късно. Ще те известя къде се намирам. — После погледна Григорий. — Благодаря за предупреждението, Григорий Сергеевич. Имате ли кола?
— Да.
Без да каже друго, Ленин излезе в коридора.
Григорий тръгна с него към улицата и избърза да отвори вратата на колата.
— Издали са заповеди и за Зиновиев и Каменев — рече той, докато Ленин влизаше в колата.
— Върнете се в апартамента и им се обадете. Марк има телефон и знае къде се намират те. — Ленин захлопна вратата, приведе се напред и каза на Исак нещо, което Григорий не чу. Исак подкара.
Така се държеше през цялото време. Лаеше заповеди на всички и те винаги се подчиняваха, защото заповедите имаха смисъл.
Григорий със задоволство усети как от плещите му пада тежко бреме. Огледа улицата в двете посоки. От сградата отсреща излезе група мъже. Някои бяха облечени в костюми, а други — в армейски офицерски униформи. Григорий с изумление позна Михаил Пински. На теория тайната полиция беше разформирована, но явно хора като Пински продължаваха да работят като част от войската.
Трябва да бяха дошли за Ленин. Изпуснаха го, само защото влязоха в грешна сграда.
Григорий хукна обратно вътре. Вратата на Елизарови беше отворена. В антрето стояха Анна, съпругът й Марк, доведеният й син Гора и слугинчето Анюшка. Всички изглеждаха потресени. Григорий затвори вратата.
— Той потегли. Но полицията е отвън. Трябва бързо да телефонирам на Зиновиев и Каменев.
— Телефонът е на масичката — посочи Марк.
Григорий се поколеба.
— Как работи? — Той никога не беше ползвал телефон.
— О, извинявайте. — Марк доближи слушалката до ухото си и другата част — пред устата си. — И за нас е ново, но толкова го ползваме, че вече го приемаме за даденост. — Нетърпеливо завъртя шайбата. — Да. Моля, централа.
После продиктува номер.
Някой заблъска по вратата.
Григорий даде знак на другите да мълчат.
Анна отведе Анюшка и детето в задната част на апартамента.
Марк говореше бързо по телефона. Григорий стоеше зад вратата на жилището.
— Отворете или ще разбием вратата! Имаме заповед!
— Минутка, да се обуя! — провикна се Григорий в отговор. Полицията често навестяваше сградите, където той беше живял, та затова знаеше всички начини да ги накара да почакат.
Марк пак врътна шайбата и поиска друг номер.
— Кой е? Кой е на вратата?
— Полиция! Отворете веднага!
— Ей сега идвам. Само да затворя кучето в кухнята.
— Бързай!
Григорий чу как Марк казва „Предайте му да се укрие. Полицията сега чука на вратата ми“. Окачи слушалката и кимна на Григорий.
Той отвори вратата и отстъпи.
Пински влезе.
— Къде е Ленин?
Няколко офицери влязоха подире му.
— Тук няма човек с такова име — отговори Григорий.
Пински го изгледа.
— Какво правиш тук? Открай време си знам, че си размирник. Марк пристъпи напред и спокойно каза:
— Покажете ми заповедта, моля.
Пински неохотно му подаде лист хартия.
Марк огледа заповедта и възкликна: