Поръчах чай. Боя се, че нямаме шери.
— Чаят е достатъчен. — Фиц се отпусна в един стол. От дългото пътуване раненият крак го болеше. — Какво става тук?
— Въоръжен ли си?
— Да. Служебният ми револвер е в багажа. — През 1914 година Фиц беше получил Уебли Марк V.
— Моля те, дръж го под ръка. Аз нося моя непрестанно. — Андрей отгърна сакото си и показа колана с кобура.
— Най-добре ми кажи защо.
— Селяните създадоха земски комитет. Някакви социалисти революционери им говорили и им дали разни глупави идеи. Претендират за правото да вземат всяка земя, която аз не обработвам и да я поделят помежду си.
— Не сте ли минавали през същото и по-рано?
— Да. По времето на дядо ми. Обесихме трима селяни и решихме, че това е краят на историята. Но тези противни идеи дремят, и сега, години по-късно, отново се появиха.
— А ти какво направи този път?
— Поговорих им, показах им как съм загубил ръката си, докато ги защитавам от немците, и те се укротиха. Допреди няколко дни, когато пет-шест от тукашните мъже се върнаха от войската. Твърдят, че са се уволнили, обаче аз съм сигурен, че са дезертирали. За съжаление не е възможно да се провери.
Фиц кимна. Офанзивата на Керенски се беше провалила и немците и австрийците бяха контраатакували. Руската армия беше рухнала и сега германците вървяха към Петроград. Хиляди руски войници бяха напуснали бойното поле и се бяха прибрали на село.
— Донесоха пушките си, а също и пистолети, явно откраднати от офицерите или от немските пленници. Все едно, те са тежко въоръжени и натъпкани с подривни идеи. Има един ефрейтор, Фьодор Игорович, който е водачът им, както изглежда. Казал на Георгий, че не разбира защо аз още претендирам, че притежавам някакви земи, да не говорим за незасятите.
— Не разбирам какво става с хората във войската — ядно отговори Фиц. — Човек ще си каже, че службата ще ги научи каква е стойността на властта и дисциплината, обаче излиза, че става обратното.
— Опасявам се, че днес нещата стигнаха до критична точка — продължи Андрей. — По-младият брат на ефрейтора, Иван Игрович, завел добитъка си да пасе на моето пасище. Георгий забелязал това и двамата отидохме да го прогоним. Започнахме да изкарваме говедата му на пътя. Той опита да затвори вратата, за да ни попречи. Носех си пушката и го ударих по главата с приклада. Главите на тези проклетници са корави като гюллета, обаче този не беше такъв. Разбойникът падна и умря. Социалистите използваха това като претекст да настроят останалите.
Фиц учтиво прикри отвращението си. Той не одобряваше руската практика да се удрят по-нископоставените и не беше изненадан, че тя е довела до подобни вълнения.
— Каза ли на някого?
— Пратих съобщение в града, в което докладвам за случая и моля да се прати полиция за опазване на реда, обаче моят вестоносец още не се е върнал.
— Значи засега сме сами.
— Да. Боя се, че ще трябва да отпратим дамите, ако нещата се влошат.
Фиц беше съкрушен. Положението беше много по-лошо от очакванията му. Възможно беше всички да загинат. Идването тук се оказа ужасна грешка. Той трябваше да отведе Беа възможно най-скоро.
Той се изправи. Знаеше, че англичаните понякога се хвалят пред чужденците със своето спокойствие в моменти на криза, и затова каза:
— По-добре да отида да се преоблека за вечеря.
Андрей го съпроводи до стаята му. Дженкинс беше разопаковал официалните му дрехи и ги беше изгладил. Фиц почна да се съблича. Чувстваше се като глупак. Беше изложил и Беа, и себе си на опасност. Впечатленията му за положението в Русия бяха полезни, но бъдещият му доклад едва ли си заслужаваше поетия риск. Беше се оставил жена му да го придума, а това винаги се оказваше грешка. Реши двамата да вземат първия влак сутринта.
Револверът му беше на тоалетката, до копчетата за ръкавели. Той го провери, после го отвори и го зареди с патрони Уебли, калибър 45. Нямаше къде да го прибере в официалния костюм. Накрая го натъпка в джоба на панталоните си и така се образува нелицеприятна буца.
Повика Дженкинс да прибере пътните му дрехи и отиде в стаята на Беа. Тя стоеше пред огледалото по бельо и пробваше някаква огърлица. Видя му се по-закръглена от обичайното, гърдите и бедрата й бяха понатежали и Фиц изведнъж се запита дали не е бременна. Спомни си, че сутринта в Москва, в колата на път за гарата, беше получила пристъп на гадене. Това му напомни за първата й бременност и го върна във времето, което сега му се струваше златно — той имаше Етел и Беа, а светът не беше във война.