Григорий нареди прекъсване на стрелбата и прати малобройни отряди на разузнаване в двореца. Хората се върнаха и съобщиха, че малцината останали гвардейци не оказват съпротива.
Малко след полунощ Григорий прати в двореца по-голям контингент. Според предварително съгласуваната тактика, войниците се пръснаха из сградата, тичаха по внушителните тъмни коридори, неутрализираха съпротивата и търсеха министри от правителството. Дворецът приличаше на мърлява казарма. Дюшеците на войниците се валяха по паркета на украсените с позлата салони, навсякъде имаше фасове, кори хляб и празни бутилки с френски етикети, навярно отмъкнати от гвардейците от великолепните изби на царя.
Григорий чу няколко откъслечни изстрела, обаче нямаше съществени сражения. На приземния етаж не намериха министри. Мина му през ума, че може да са се измъкнали и го обзе паника. Не искаше да му се налага да докладва на Троцки и Ленин, че министрите на Керенски са му се изплъзнали от ръцете.
Заедно с Исак и още двама души Григорий се завтече по широкото стълбище да провери горния етаж. Четиримата нахълтаха през внушителни двукрили врати в една заседателна зала и тук откриха останалите членове на временното правителство: малка група уплашени мъже в костюми и с вратовръзки, които седяха около масата или в кресла из залата и очакваха с тревога предстоящото.
Един от тях събра последните останки от авторитет и заговори:
— Временното правителство е тук. Какво искате?
Григорий позна Александър Коновалов, богатият текстилен производител, който беше заместник на Керенски.
— Всички сте арестувани — отговори Григорий. Моментът беше добър и той му се наслади.
— Запишете имената им — обърна се той към Исак. Познаваше всички. — Коновалов, Малянтович, Никитин, Терешченко… — Когато свърши, заповяда — Заведете ги в Петропавловската крепост и ги затворете в килии. Аз ще отида в института Смолни да занеса добрите новини на Троцки и Ленин.
Излезе от сградата. Докато пресичаше дворцовия площад, поспря за миг и си спомни за майка си. Тя беше загинала тук преди дванадесет години, убита от царските гвардейци. Обърна се и погледна огромния дворец с редовете бели колони и отблясващата от стотиците прозорци лунна светлина. Във внезапен пристъп на гняв, той размаха юмрук по посока на сградата.
— Пада ви се, дяволи такива — произнесе гласно Григорий. — Така ви се пада, задето я убихте.
Почака малко, за да се успокои. „Даже не знам на кого говоря“, помисли той. Скочи в сивкавата бронирана кола, която го очакваше край една разтурена барикада и нареди на шофьора:
— Към Смолни.
Докато изминаваха краткото разстояние до училището, Григорий започна да изпитва въодушевление. „Вече наистина спечелихме“, каза си той. „Ние сме победителите. Народът отхвърли своите потисници.“
Притича по стълбите на института Смолни и се втурна в салона. Мястото беше пълно с хора — Конгресът на съветите беше започнал. Троцки не беше успял да го отложи отново. Това не беше добре. Меншевиките и останалите питомни революционери можеха да поискат място в новото правителство, макар с нищо да не бяха допринесли за свалянето на старото.
Около канделабрите се стелеше тютюнев дим. Членовете на президиума седяха на трибуната. Григорий познаваше повечето от тях и се зае да разучава състава на групата. Той забеляза, че болшевиките заемат четиринадесет от двадесет и петте места. Ала с ужас видя, че председател е Каменев — умерен болшевик, който беше гласувал против въоръженото въстание! Както Ленин беше предупредил, конгресът се готвеше за постигането на поредния немощен компромис.
Григорий огледа делегатите в залата и видя Ленин на първия ред. Отиде там, приведе се над съседа му и рече:
— Налага се да разговарям с Илич. Нека седна на Вашето място.
На онзи не му стана приятно, но след малко освободи мястото.
Григорий заговори на ухото на Ленин.
— Зимният дворец е в наши ръце.
После изброи имената на арестуваните министри.
— Вече е късно — мрачно отвърна Ленин.
Тъкмо от това се боеше Григорий.
— Какво става тук? — попита той.
— Мартов внесе предложение — злокобно рече Ленин. Юлий Мартов беше негов отколешен враг. Той отдавна имаше желанието руската Социалдемократическа работническа партия да стане като британската Лейбъристка партия и да се бори за работниците с демократични средства. През 1903 година спорът му с Ленин по този въпрос беше довел до разцепление в партията — тя се раздели на лениновите болшевики и меншевиките на Мартов. — Обяви се за прекратяване на уличните боеве, последвано от преговори за съставяне на демократично правителство.