Разполагаха и с минохвъргачка Стоукс — полезно оръжие което изстрелваше бомби с диаметър три инча на разстояние до осемстотин ярда. Ефрейтор Джони Понти, чийто брат Джоуи загина при Сома, беше овладял минохвъргачката до смъртоносно съвършенство.
Били се качи при картечницата и застана до Джордж, но пак нищо не можа да види.
— Били, имат ли и другите страни империя като нас? — попита Джордж.
— Да. Французите държат по-голямата част от Северна Африка, вземи после Холандските Източни Индии, германската Югозападна Африка…
— О — разочарова се малко Джордж, — чувал съм ги тия, ама не мислех, че може да е истина.
— Защо не?
— Че какво право имат те да управляват други народи?
— А ние какво право имаме да управляваме Нигерия и Ямайка, и Индия?
— Защото сме британци.
Били кимна. Джордж Бароу, който явно не беше виждал атлас през живота си, се чувстваше по-горен от Декарт, Рембранд и Бетовен. И той не беше изключение. В училище всички бяха преминали през дългогодишна пропаганда — учеха за всяка британска военна победа и не знаеха за нито една загуба. Преподаваха им за демокрацията в Лондон, но не и за тиранията в Кайро. Когато учеха за британското правосъдие, пропускаха боя с пръчки в Австралия, глада в Ирландия или кланетата в Индия. Знаеха, че католиците изгаряли протестантите на клада и се потрисаха, ако някога изобщо чуеха, че е ставало и обратното при всеки сгоден случай. Малцина имаха бащи като таткото на Били, та да им кажат, че описаният от учителите свят не съществува.
Били обаче днес нямаше време да отваря очите на Джордж. Имаше си други грижи.
Небето малко просветля и на Били му се стори, че мъглата може и да се разсее. И после тя внезапно се вдигна.
— По дяволите! — продума Джордж.
Част от секундата по-късно Били видя какво е стреснало Джордж. На около четвърт миля оттук нагоре по склона вървяха няколкостотин немски войници.
Били скочи обратно в окопа. Няколко войници бяха забелязали врага едновременно и изненаданите им възклицания предупредиха останалите. Били погледна през процепа в стоманения лист в насипа. Немците реагираха по-бавно, навярно защото британците в окопа не се виждаха толкова. Един двама спряха, но повечето продължаваха да тичат нагоре.
След минута из окопа се разнесе пушечна стрелба. Неколцина немци паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и потърсиха прикритие в ямите от снаряди и зад няколкото чепати храста. Над главата на Били картечницата откри огън и се разнесе шум като по време на футболен мач. След малко германците почнаха да отвръщат на стрелбата. „Явно нямат картечници и окопни минохвъргачки“, с благодарност отбеляза Били. Чу как един от неговите войници извика — може би някой немец с остро око го беше забелязал как непредпазливо надзърта над насипа. Или пък стрелец с повечко късмет беше улучил някоя злощастна британска глава, което беше по-вероятно.
До Били се появи Томи Грифитс.
— Дай Пауъл го отнесе — рече той.
— Ранен ли е?
— Мъртъв. Прострелян в главата.
— Ох, да му се не види.
Госпожа Пауъл беше чудесна плетачка и пращаше пуловери на сина си във Франция. За кого щеше да плете сега?
— Прибрах колекцията от джоба му — каза Томи. Дай притежаваше тесте порнографски картички, купени от един французин. Показваха закръглени госпожици с обилно окосмение между краката. Повечето войници в батальона ги бяха вземали назаем по едно или друго време.
— Защо? — попита Били разсеяно, докато оглеждаше противника.
— Не искам да ги пратят у дома в Абъроуен.
— А, да.
— И какво да правя с тях?
— По дяволите, Томи, питай ме пак по-късно, става ли? Сега имам да се притеснявам за няколкостотин проклети шваби.
— Извинявай, Бил.
Колко бяха немците? На бойното поле беше трудно да се преценява числеността, но Били допускаше, че е видял поне двеста, а навярно имаше и още, които не се виждаха. Предположи, че срещу него има един батальон. Неговият взвод от четиридесет човека беше безнадеждно по-малоброен. Какво трябваше да прави?
Повече от едно денонощие не беше виждал офицер. Тук той беше най-старши. Той командваше. И му трябваше план.
Отдавна беше престанал да се ядосва на некадърността на старшите офицери. Всичко това беше част от класовата система, която Били беше възпитан да презира. Но в редките случаи когато бремето на командването падаше на неговите плещи, той никак не му се радваше. По-скоро отговорността му тежеше и той се боеше да не вземе грешно решение и да причини гибелта на другарите си.