Ако немците нападнеха фронтално, щяха да смажат взвода. Противникът обаче не знаеше колко слаб е той. Дали не можеше да създаде впечатлението, че разполага с повече хора?
Мина му и мисълта да отстъпят. Но от войниците не се очакваше да побягнат в мига, когато ги нападнат. Това тук беше отбранителен пост и Били беше длъжен да се помъчи да го защити.
Щеше да остане и да се бие. Поне засега.
Щом взе това решение, последваха и други.
— Гости ги с още един пълнител, Джордж! — викна той. Когато картечницата откри огън, Били хукна по окопа.
— Стреляйте непрестанно, момчета. Накарайте ги да си помислят, че сме стотици.
Видя на земята тялото на Дай Пауъл. Кръвта около дупката в главата му вече чернееше. Под униформената си куртка Дай беше облечен в един от мамините пуловери. Противно грозна кафява дреха, обаче сигурно държеше топло.
— Почивай в мир, момче — промълви Били.
По-нататък в окопа намери Джони Понти.
— Действай с минохвъргачката, момко. Накарай гадовете да поскачат.
— Слушам — отвърна Джони. Разположи двукраката стойка на пода на окопа. — Какво е разстоянието? Петстотин ярда?
Партньор на Джони беше Мазньо Хюит, младеж с пъпчиво като паница овесена каша лице. Той скокна на стъпенката за стрелба и се провикна оттам:
— Аха. Петстотин до шестстотин.
Били също погледна. Но Мазньо и Джони работеха отдавна заедно и той остави те да преценят.
— Два пръстена значи, на четиридесет и пет градуса — отсъди Джони. На бомбите можеше да се добави допълнителен заряд във вид на пръстени за по-голям обхват.
Той също се качи да погледне пак противника, после оправи прицела си. Другите войници наблизо се отдръпнаха чувствително от минохвъргачката. Джони пусна бомба в цевта. Когато тя удари дъното, ударникът възпламени метателния експлозив и бомбата беше изстреляна.
Падна твърде близо и избухна на известно разстояние от най-близко разположените противникови войници.
— Петдесет ярда по-далеч и още малко твое дясно — извика Мазньо.
Джони направи корекциите и пак стреля. Втората бомба падна в кратер от снаряд, където се бяха прикрили няколко германци.
— Това е то! — възкликна Мазньо.
Били не можеше да види дали са поразили някого, обаче стрелбата караше противниците да не надигат глави.
— Дай им още една дузина от същите! — нареди той.
Стигна до Робин Мортимър и застана зад него. Разжалваният офицер стоеше на стъпенката за стрелба и стреляше ритмично. Спря да презареди и срещна погледа на Били.
— Донеси още малко муниции, Тафи — рече той. Както винаги, говореше троснато, макар да вършеше работа. — Нали не искаш всички да останем без патрони по едно и също време?
Били кимна.
— Добра идея. Благодаря.
Складът беше на стотина ярда зад тяхната позиция по свързочния окоп. Били подбра двама новобранци, които и без това почти не можеха да стрелят точно.
— Дженкинс и Дългоноско, донесете още муниции. Бегом!
Младежите хукнаха.
Били отново погледна през процепа в насипа. В същия миг един от немците се изправи. Били предположи, че това е командирът, който се готви да започне нападението. Сърцето му се сви. Сигурно бяха разбрали, че британците са не повече от няколко десетки и че лесно могат да ги смажат.
Оказа се, че греши. Немският офицер даде на своите знак да се връщат и побягна надолу. Хората му го последваха. Взводът на Били нададе радостни възгласи и почна да стреля лудешки по тичащите немци. Преди те да излязат от обсег, загубиха още няколко човека.
Германците стигнаха до срутените стопански постройки и се скриха сред камънака.
Били не се удържа и се усмихна. Беше отблъснал десетократно превъзхождащ го противник! „Трябва да стана генерал, по дяволите!“, рече си той.
— Спри стрелбата! — извика той. — Вече са извън обсега ни.
Дженкинс и Дългоноско се върнаха, понесли кашони с патрони.
— Продължавайте, момчета — нареди Били. — Може да се върнат.
Когато отново погледна навън обаче, установи, че германците имат друг план. Бяха се разделили на две групи и се насочваха вляво и вдясно от развалините. Докато Били ги наблюдаваше, започнаха да обкръжават позицията му, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не попаднат в обсега на британците.