— Точно тази сметка ме накара да гласувам „въздържал се“.
Понякога Фиц намираше политиката за потискащо занимание.
Пийл, икономът, поднесе на Кързън чаша кафе и прошепна на Фиц:
— Доктор Мортимър е в малкия кабинет и Ви очаква, милорд.
Фиц се притесняваше за стомашните болки на Бой и се зарадва на прекъсването.
— По-добре да го видя — каза той. Извини се и излезе.
Малкият кабинет бе пълен с вещи, които не стояха добре никъде в имението — неудобен резбован готически стол, нехаресван от никого шотландски пейзаж и главата на тигър, застрелян от бащата на Фиц в Индия.
Мортимър беше компетентен местен лекар с твърде уверен вид, сякаш професията му по някакъв начин го изравняваше графа. Въпреки това бе достатъчно любезен.
— Добър вечер, милорд. Синът Ви има слабо стомашно възпаление, което най-вероятно няма да му навреди.
— Най-вероятно?
— Използвам фразата преднамерено.
Мортимър говореше с изчистен от образованието уелски акцент.
— Ние, хората на науката, винаги си имаме работа с вероятности, а не с твърдо установени неща. Казвам на миньорите Ви че всяка сутрин слизат в шахтата със знанието, че вероятно няма да има експлозия.
— Хммм. — За Фиц това беше слаба утеха. — Прегледахте ли княгинята?
— Да. И тя не е сериозно болна. Всъщност, тя въобще не е болна, а ражда.
Фиц подскокна.
— Какво?
— Мислела е, че е бременна в осмия месец, но е изчислила погрешно. Бременна е в деветия месец и — за щастие — няма да продължи да е бременна още дълго време.
— Кой е с нея?
— Прислугата й е около нея. Изпратих да повикат опитна акушерка и аз самият ще присъствам на раждането, ако Вие го желаете.
— Това е моя грешка — рязко произнесе Фиц. — Не биваше да я убеждавам да напуска Лондон.
— Всеки ден и извън Лондон се раждат съвършено здрави бебета.
Фиц изпита усещането, че го подиграват, но не обърна внимание.
— Ами ако нещо се обърка?
— Известна ми е репутацията на Вашия лондонски доктор, професор Ратбоун. Разбира се, той е знаменит лекар, но смятам, че спокойно мога да заявя, че съм изродил повече бебета от него.
— Деца на миньори.
— Повечето от тях такива, несъмнено; при все че в мига на раждането няма явна отлика между тях и малките благородници.
На Фиц наистина му се подиграваха.
— Не ми харесва нахалството Ви — каза той.
Мортимър не се стресна.
— Нито пък на мен Вашето — отвърна той. — Дадохте да се разбере, и то дори без да наподобите любезност, че ме смятате неспособен да лекувам семейството Ви. С удоволствие ще си тръгна.
Той взе чантата си.
Фиц въздъхна. Разправията беше глупава. Беше ядосан на болшевиките, а не на този раздразнителен уелсец от средната класа.
— Не се дръжте глупаво, човече.
— Опитвам се — Мортимър се насочи към вратата.
— Не трябва ли да поставяте на първо място интересите на пациентите си?
Мортимър спря на вратата.
— Божичко, Фицхърбърт, ужасно сте нахален.
Малцина въобще бяха говорили така на Фиц. Той обаче потисна унищожителния отговор, който му хрумна. Намирането на друг лекар можеше да отнеме часове. Беа никога нямаше да му прости, ако оставеше Мортимър да си тръгне ядосан.
— Ще забравя, че сте го казал — изрече Фиц. — Всъщност, изобщо ще забравя за този разговор, ако и Вие го направите.
— Предполагам, че това е нещото най-близкото до извинение, което имам изгледи да получа.
Това и беше, но Фиц не каза нищо.
— Връщам се горе — каза докторът.
III
Княгиня Беа не роди тихо. Крясъците й се носеха из цялото главно крило на сградата, където беше стаята й. Мод свиреше рагтаймове прекалено силно, за да развлича гостите и да заглуши шума, но мелодиите си приличаха много и тя се отказа след двадесет минути. Някои от гостите си легнаха, но точно в полунощ повечето от мъжете се събраха в билярдната зала. Пийл сервира коняк.
Фиц предложи на Уинстън кубинска пура Ел Рей дел Мундо. Докато гостенинът му я палеше, Фиц започна:
— Правителството трябва да направи нещо по въпроса за болшевиките.