— Изглеждаш като жираф, по дяволите, обаче и тичаш като жираф — казваше Чък.
Освен това Гас се справяше добре с бокса заради дългите си ръце, обаче сержантът-инструктор прискърбно му съобщи, че му липсва инстинкт на убиец.
За нещастие се оказа, че е ужасен стрелец.
Искаше да се справи добре във войската, донякъде защото знаеше, че хората не вярват, че може да се пребори. Имаше потребност да докаже на останалите, навярно и на себе си, че не е мекушав. Ала имаше и още една причина. Гас вярваше в онова, за което воюваше.
Пред Конгреса и Сената президентът Уилсън произнесе реч, която проехтя като тръбен призив по целия свят. Той призоваваше, ни повече, ни по-малко, за нов световен ред.
— По силата на нарочни договори трябва да се създаде всеобщ съюз на народите, който да позволява взаимни гаранции на политическата независимост и териториалната цялост и на големите, и на малките държави.
Обществото на народите беше мечтата на Уилсън, на Гас и на мнозина други. Сред тях, доста изненадващо, беше и сър Едуард Грей, който пръв даде тази идея, докато беше външен министър.
Уилсън изложи програмата си в четиринадесет точки. Говори за намаляване на въоръженията; за правото на колониалните народи да се произнасят относно своето бъдеще и за свободата на балканските държави, Полша и народите на Османската империя. Тази реч стана известна като Четиринадесетте точки на Уилсън. Гас завиждаше на онези, които са помагали на президента да я напише. Навремето и той бе имал участие в това.
— Цялата програма има един явен принцип — каза Уилсън. — Това е принципът на справедливост за всички народи и националности и тяхното право да живеят в равна свобода и безопасност, независимо дали са силни или слаби. — Когато прочете тези думи, Гас се просълзи. — Народът на Съединените щати не може да действа според какъвто и да е друг принцип — твърдеше Уилсън.
Наистина ли беше възможно държавите да уреждат споровете си без война? Ето за това, парадоксално, си струваше да се воюва.
Гас и Чък, и техният картечен батальон отплаваха от Хобокън, Ню Джърси, на борда на Корина — бивш луксозен лайнер, превърнат във военен транспортен кораб. Плаването продължи две седмици. Като младши лейтенанти, Гас и Чък имаха обща каюта на горната палуба. Някога бяха съперници за симпатиите на Олга Вялова, обаче станаха приятели.
Техният кораб беше част от конвой с ескорт от военноморски флот и пътуването мина безпрепятствено, с изключение на това, че неколцина загинаха от инфлуенца — новата болест, която вилнееше по целия свят. Храната беше лоша и войниците се шегуваха, че немците са се отказали от подводната война и сега целта им е да победят, като ги изтровят.
Корина чака ден и половина във водите край Брест, на северозападния край на Франция. Дебаркираха на пристанището — претъпкано с хора, превозни средства и запаси, огласяно от гръмки заповеди и ръмжащи двигатели и оживявано от сновящите нетърпеливи офицери и потни докери. Гас направи грешката да попита един сержант каква е причината за забавянето.
— Какво забавяне, господине? — отвърна онзи, като при това успя да придаде на обръщението обидно звучене. — Вчера свалихме пет хиляди човека с всичките им коли, оръжия, палатки и полеви кухни и ги прехвърлихме на железниците и по шосетата. Днеска сваляме още пет хиляди, утре също. Няма забавяне, господине. Действаме адски бързо.
— Казаха ли ти сега? — ухилено измърмори Чък.
Хамали бяха цветнокожи войници. Там, където се налагаше черните и белите войници да ползват общи помещения, имаше проблеми, предизвиквани обикновено от белите от Дълбокия Юг, така че армията най-сетне се предаде. Вместо да смесва хората на фронта, пращаше цветнокожите полкове да работят в тила. Гас знаеше за горчивите оплаквания на войниците негри — и те искаха да се сражават за страната си, като всички други.
По-голямата част от полка напусна Брест с влак. Не ги настаниха в пътнически вагони, а ги натъпкаха във вагоните за добитък. Гас забавляваше войниците с превода на надписа отстрани — „Четиридесет човека или осем коня“. Картечният батальон обаче разполагаше със собствен превоз и така Гас и Чък се отправиха към лагера си южно от Париж по шосе.
В Щатите се бяха обучавали на окопен бой с дървени пушки, а сега имаха истински оръжия и муниции. Като офицери, Гас и Чък получиха полуавтоматични пистолети Колт М1911 с пълнител за седем патрона в дръжката. Преди да потеглят от Щатите, те изоставиха широкополите шапки и ги замениха с по-практичните кепета с характерен надлъжен ръб. Освен това имаха и стоманени каски като британските, във формата на супник.