Стъмни се, но това не промени нещата — стрелбата продължи с пълна сила. Противниците се превърнаха в смътни силуети, осветявани от проблясъците на пушките и взривяването на снарядите. Гас премести някои картечници на нови позиции, понеже беше почти сигурен, че този опит за минаване по моста не е измама, целяща да прикрие прекосяването на реката на друго място.
Нито една от страните не можеше да надделее. Най-сетне немците почнаха да се изтеглят.
Като забеляза санитарите на моста, Гас нареди на хората си да прекратят стрелбата.
В отговор и немската артилерия замлъкна.
— Боже милостиви, май ги отблъснахме — рече Гас, без да се обръща към някого конкретно.
VI
Пищялната кост на Валтер беше счупена от американски куршум. Лежеше на железопътната линия и се измъчваше от болката, но му стана още по-зле, когато видя, че хората му отстъпват и чу, че оръдията млъкват. Тогава разбра, че се е провалил.
Когато го вдигнаха на носилката, Валтер извика от болка. Лошо беше за духа на бойците да чуват виковете на ранените, обаче не можа да се въздържи. Пренесоха го с друсане по линията и през града до лазарета, където някой му даде морфин и той загуби съзнание.
Събуди се с шина на крака. Питаше всеки, който минеше край леглото му, за хода на битката, но не можа да получи подробности, докато не се появи Готфрид фон Кесел да позлорадства над раната му. Готфрид съобщи, че германската армия се беше отказала да прекоси Марна при Шато-Тиери. Навярно щяха да опитат другаде.
На другия ден, току преди да го качат на влака за дома, Валтер научи, че основната част на американската Трета дивизия е пристигнала и е заела позиции по целия южен бряг на Марна.
Друг ранен му разказа за кървавото сражение в една гора близо до града, наречена Боа дьо Бело. И двете страни дали много жертви, обаче американците победили.
В Берлин вестниците продължаваха да пишат за германските победи, ала линиите на картите не се приближаваха към Париж. Така Валтер стигна до горчивото заключение, че пролетната офанзива се е провалила. Американците бяха пристигнали твърде бързо.
Когато го изписаха от болницата, Валтер се прибра в старата си стая у дома, за да се възстановява.
На осми август в Амиен Антантата използва в нападението петстотин от новите „танкове“. Тези бронирани машини имаха много недостатъци, но не можеха да бъдат спрени. Така британците напреднаха с осем мили само за един ден.
Някакви си осем мили. Но Валтер допускаше, че вълната се е обърнала, а по лицето на баща си можеше да прочете, че и старецът мисли същото. Вече никой в Берлин не говореше за спечелване на войната.
Една вечер в края на септември Ото се прибра в такъв вид, като че някой беше умрял. От вродената му енергичност не беше останало нищо. Валтер даже се питаше дали няма да заплаче.
— Кайзерът се върна в Берлин — рече Ото.
Валтер знаеше, че кайзер Вилхелм се намира в главната квартира на армията в белгийския курортен град Спа.
— Защо се е върнал?
Ото почти зашепна, сякаш не можеше да изрече онова, което имаше да съобщава, с нормален глас.
— Лудендорф иска примирие.
Тридесет и втора глава
Октомври 1918 година
I
Мод обядва с приятеля си лорд Ремарк, служител в министерството на войната, в Риц. Джони носеше нова жилетка с цвят на лавандула.
— Наистина ли войната свършва? — попита тя над вареното.
— Всички така мислят — отговори Джони. — Тази година немците дадоха седемстотин хиляди жертви. Не могат да продължат.
Мод тъжно се питаше дали Валтер не е един от тези седемстотин хиляди. Тя знаеше, че може да е мъртъв, и тази мисъл стоеше като ледена буца в гърдите й, на мястото на сърцето. Нямаше вест от него след онзи идиличен втори меден месец в Стокхолм. Предполагаше, че службата му вече не го води в неутрални страни, откъдето би могъл да пише. Ужасната истина беше, че той най-вероятно се е върнал на бойното поле за последната и решителна офанзива на Германия.
Подобни мисли бяха страховити, ала реалистични. Толкова много жени бяха загубили обичаните от тях хора — съпрузи, братя, синове, годеници. Всички бяха преживели четири години, през които такива трагедии се случваха всеки ден. Вече не беше възможно човек да е прекален песимист. Скръбта беше нормалното.
Мод побутна чинията за супа настрани.
— Има ли друга причина да се надяваме на мир?