— Да. Германия има нов канцлер и той е писал на президента Уилсън с предложение за примирие на основата на прочутите уилсънови Четиринадесет точки.
— Обнадеждаващо! Уилсън съгласил ли се е?
— Не. Отговорил, че Германия първо трябва да се изтегли от всички завладени територии.
— Какво мисли нашето правителство?
— Лойд Джордж е бесен. Германците се държат с Уилсън като със старши партньор в съюза, а пък самият Уилсън действа, сякаш могат да сключат мир, без да се консултират с нас.
— Това има ли значение?
— Опасявам се, че има. Нашето правителство не е непременно съгласно с Четиринадесетте точки.
Мод кимна.
— Предполагам, че сме против пета точка, за колониалните народи, които трябва да имат думата в своето управление.
— Точно така. Ами Родезия, а Барбадос, а Индия? Не може да се очаква от нас да искаме разрешението на местните, преди да ги цивилизоваме. Американците са много, много либерални. Освен това сме твърдо против втора точка, за свободата на мореплаването във военно и в мирно време. Мощта на Великобритания се основава на флота. Не бихме могли да доведем Германия до глад и отстъпление, ако не ни беше позволено да блокираме немската търговия по море.
— А какво е отношението на французите?
Джони се подсмихна.
— Клемансо каза, че Уилсън се мъчи да надмине Всемогъщия. „Сам Господ даде само десет точки“, рече той.
— Аз съм с впечатлението, че повечето обикновени британци всъщност харесват Уилсън и неговите точки.
Джони кимна.
— А европейските държавници надали могат да кажат на американския президент да престане да миротворства.
На Мод така й се искаше да вярва, че се плашеше от себе си. Каза си, че не бива да се радва още. Сигурно предстояха много горчиви разочарования.
Келнерът поднесе писия Валеска и възхитено огледа жилетката на Джони.
Мод заговори за другата си тревога.
— Какво чуваш от Фиц?
Мисията му в Сибир беше секретна, но той се беше доверил на Мод и Джони я осведомяваше.
— Онзи казак се оказа разочарование. Фиц сключи договор с него и известно време му плащахме, но той всъщност е само дребен главатар. Фиц обаче остава с надеждата да насърчи русите да свалят болшевиките. А междувременно Ленин премести своето правителство от Петроград в Москва, понеже се бои от инвазия и там ще се чувства в по-голяма безопасност.
— Дори и болшевиките да бъдат свалени от власт, дали новият режим ще поднови войната с Германия?
— Реалистично? Не — отвърна Джони и отпи глътка Шабли. — Обаче много силни хора в британското правителство просто мразят болшевиките.
— Защо?
— Режимът на Ленин е жесток.
— Жесток беше и режимът на царя, но Уинстън Чърчил не кроеше планове да го свали.
— Те тайно се боят, че ако болшевизмът успее там, после ще дойде и тук.
— Ако успее, то защо да не дойде?
Джони сви рамене.
— Не можеш да очакваш от хора като брат ти да гледат така на нещата.
— Не мога — рече Мод. — Питам се как ли е той?!
II
— Ние сме в Русия! — заяви Били Уилямс, когато корабът им пристана и той чу гласовете на докерите. — Какво търсим в Русия, по дяволите?
— Как е възможно да сме в Русия? — попита Томи Грифитс. — Русия е на изток, а ние плавахме на запад със седмици.
— Обиколили сме половината свят и сме дошли от другата страна.
Томи не беше убеден. Приведе се над релинга и се заоглежда.
— Хората приличат малко на китайци — установи той.
— Ама говорят на руски. Приказват като онзи коняр Петков дето измами братята Понти на карти и после драсна.
Томи се вслуша.
— Да, прав си. Е, и през ум не ми е минавало.
— Това ще да е Сибир — рече Били. — Нищо чудно, че е такъв адски студ.
След няколко минути научиха, че са във Владивосток.
Хората почти не обръщаха внимание на Приятелите от Абъроуен, които се отправиха с маршова стъпка през града. Тук бездруго имаше хиляди униформени. Повечето бяха японци, но имаше и американци, чехи и други. Владивосток беше натоварено пристанище, по широките булеварди вървяха трамваи, имаше модерни хотели и театри, и стотици магазини. „Прилича на Кардиф“, помисли Били, „обаче е по-студено.“
Когато стигнаха в казармата, завариха там батальон стари лондончани, докарани тук от Хонг Конг. „Логично е да пратят старите чешити на такова място“, прецени Били. Но и ядрото на абъроуенци, макар понамалели заради жертвите, се състоеше от корави ветерани. Кой ли дърпаше конците, та да ги изтеглят от Франция и да ги пратят на другия край на света?