Настана продължително мълчание.
На капрата Сид отгърна дрехата си, за да покаже пистолета.
Сотник подаде дисагите на Лев.
Лев надзърна, но реши да не брои парите отново. Щеше да забележи, ако Сотник беше опитал тайно да измъкне някоя монета. Предаде торбата на Сид и помогна на купувачите да разтоварят каруцата.
Стисна ръцете на всички и тъкмо се канеше да се качи до Сид, когато Сотник го спря.
— Гледай — рече той и посочи отворения кашон. — Липсва една бутилка.
Тя се намираше на масата в кръчмата, както Сотник сам знаеше. Защо се мъчеше да предизвика скарване тъкмо сега? Това беше опасно.
— Дай една златна монета — каза Лев на Сид на английски.
Сид отвори дисагите и подаде една монета.
Лев я закрепи върху стиснатия си юмрук, после я подхвърли във въздуха. Докато монетата се въртеше и падаше, а Сотник механично се пресегна да я улови, Лев скокна на капрата.
Сид изплющя с камшика.
— Бог с вас — провикна се Лев, когато каруцата тръгна. — И като ви притрябва още уиски, кажете ми.
Мулето изтрополи през двора и излезе на улицата. Лев си отдъхна.
— Колко взехме? — поинтересува се Сид.
— Колкото искахме. По триста и шейсет рубли за всеки. Без пет. Аз ще взема по-малко. Имаш ли торба?
Сид измъкна голяма кожена кесия. Лев отброи седемдесет и две монети и ги пусна вътре.
Сбогува се със Сид и скочи от каруцата близо до квартирата на американските офицери. Докато крачеше към стаята си, го спипа капитан Хамънд.
— Пешков! Къде беше?
На Лев му се щеше да не мъкне казашки дисаги с триста петдесет и пет рубли вътре.
— Малко да поогледам, господин капитан.
— Тъмно е!
— Затова и се върнах.
— Търсихме те. Полковникът има нужда от теб.
— Веднага, господине. — Лев продължи към стаята си, за да се отърве от дисагите, обаче Хамънд се обади:
— Кабинетът на полковника е натам.
— Слушам — отвърна Лев и се върна.
Полковник Малкъм не харесваше Лев. Той беше професионален военен, а не от рекрутираните по време на войната. Усещаше че Лев не споделя типичния за американската армия стремеж към съвършенство, и беше прав — сто и десет процента, както той сам би се изразил.
Лев се замисли дали да не остави торбата на пода пред вратата на полковника. Парите обаче бяха прекалено много, та да допусне да се търкалят така.
— Къде беше, по дяволите? — подхвана го полковникът веднага.
— Разглеждах града, господин полковник.
— Преназначавам те. Нашите британски съюзници имат нужда от преводачи и ме помолиха да те пратя при тях.
Това звучеше добре.
— Слушам.
— Заминаваш с тях за Омск.
Това вече не беше толкова добре. Омск се намираше на четири хиляди мили оттук, във варварското сърце на Русия.
— За какво, господин полковник?
— Те ще те осведомят.
Лев не искаше да заминава. Това беше прекалено далеч от дома.
— Искате да замина доброволно ли, господин полковник?
Полковникът се поколеба. Лев разбра, че задачата наистина е доброволна, доколкото това беше възможно във войската.
— Отказваш ли назначението? — заплашително попита полковникът.
— Само ако е доброволно, господин полковник, разбира се.
— Сега ще ти обясня какво е положението, лейтенант. Ако тръгнеш доброволно, няма да ти наредя да отвориш оная торба и да ми покажеш какво има вътре.
Лев изруга наум. Нямаше какво да направи. Проклетият полковник беше прекалено проницателен. А в дисагите се намираха парите за Григорий.
„Омск“, рече си той. „По дяволите.“
— С радост ще замина, господине.
IV
Етел се качи в жилището на Милдред. Мястото беше чисто, но разхвърляно — по пода лежаха играчки, в пепелника гореше цигара, а пред печката се сушаха кюлоти.
— Можеш ли довечера да гледаш Лойд? — попита тя. Двамата с Бърни щяха да отидат на събрание на Лейбъристката партия. Лойд вече беше почти на четири години и можеше да излезе от леглото и да тръгне да се разхожда, ако не го наглеждат.
— Разбира се — отговори Милдред. Често си гледаха децата една на друга вечер. — Имам писмо от Били — додаде тя.
— Той добре ли е?
— Да. Обаче според мен не е във Франция. Не пише нищо за окопите.
— Значи трябва да е някъде в Близкия Изток. Питам се видял ли е Йерусалим. — В края на предходната година Светият град беше превзет от британските войски. — Тате ще е доволен, ако е така.