— На покупки. От четири години не съм си купувала нова рокля.
— О, спести ми тези приказки. Тук почти няма какво да се купи. А и да има нещо, то струва цяло състояние. Хиляда и петстотин франка за една рокля! На такова нещо дори Фиц би теглил чертата. Мисля, че имаш любовник французин.
— Де да имах — отвърна Мод и смени темата. — Открих колата на Фиц. Да знаеш къде мога да купя бензин?
— Ще видя какво мога да направя.
Поръчаха обяд.
— Как мислиш, наистина ли ще накараме германците да платят репарации за милиарди? — попита Мод.
— Те не са в добри позиции да възразяват — отговори Джони. — След Френско-пруската война те принудиха Франция да плати пет милиарда франка. И французите ги платиха за три години. А през март миналата година по договора от Брест-Литовск Германия накара болшевиките да обещаят шест милиарда марки, макар, разбира се, те да не са платими веднага. При всички случаи праведният гняв на немците кънти на кухо, понеже е лицемерен.
Мод мразеше хората да говорят остро за немците. Все едно загубата във войната ги превръщаше в някакви зверове. Щеше й се да попита „А ако ние бяхме загубили, щяхме ли да бъдем принудени да признаем, че вината за войната е наша, и да платим за нея?“
— Та ние искаме много повече — двадесет и четири милиарда лири. Французите пък искат два пъти повече от това.
— Трудно е да спорим с французите — отговори Джони. — Те ни дължат шестстотин милиона лири. На американците дължат още повече. И откажем ли им немските репарации, те ще заявят, че не могат да ни платят.
— Германците в състояние ли са да платят онова, което им искаме?
— Не. Моят приятел Поцо Кейнс твърди, че те могат да платят една десета, тоест два милиарда лири, въпреки че това може да осакати страната им.
— Имаш предвид икономиста от Кембридж, Джон Мейнард Кейнс ли?
— Да. Викаме му Поцо.
— Не знаех, че е един от… твоите приятели.
— О, да, скъпа моя, във висша степен — рече с усмивка Джони.
Мод за миг завидя на ведрата поквара на Джони. Тя сурово потискаше потребността си от физическа любов. Бяха минали почти две години, откакто беше докосвана с обич от мъж. Чувстваше се като престаряла монахиня, съсухрена и пресъхнала.
— Що за печално изражение! — Малко неща убягваха на Джони. — Надявам се, че не си влюбена в Поцо.
Мод се разсмя и върна разговора към политиката.
— Щом знаем, че германците не могат да платят, защо Лойд Джордж упорства?
— Аз самият му зададох същия въпрос. Познавам го доста добре от времето, когато беше министър на боеприпасите. Той казва, че накрая всички воюващи страни ще платят собствените си дългове и никой няма да получи никакви съществени репарации.
— Защо тогава е цялата тази преструвка?
— Защото в крайна сметка данъкоплатците във всяка страна ще платят за войната. Ала онзи политик, който им го каже, никога повече няма да спечели избори.
III
Гас присъстваше на ежедневните заседания на Комисията за Обществото на народите. Задачата на тази група беше съставянето на договора, който да бъде в основата на Обществото. Лично Удроу Уилсън беше председател на комисията. А той бързаше.
През първия месец конференцията беше изцяло доминирана от Уилсън. Той отхвърли френския дневен ред, който поставяше на първо място германските репарации, а Обществото на народите — на последно, и настоя Обществото да е част от всеки договор, който той подписва.
Комисията за Обществото заседаваше в луксозния хотел Крийон на Плас дьо ла Конкорд. Старите хидравлични асансьори бяха бавни и понякога засядаха между етажите, докато се повиши налягането на водата. Гас си мислеше, че тези асансьори много приличат на европейските дипломати, които повече от всичко харесват продължителните спорове и вземат решения само по принуда. Тайно се забавляваше като гледаше как и асансьорите, и дипломатите карат американския президент да нервничи и да мърмори от ядно нетърпение.
Деветнадесетте членове на комисията седяха около голяма маса с червена покривка, преводачите им бяха зад тях и им шепнеха на ухо, а помощниците се разполагаха из залата с папки и бележници. Гас виждаше, че европейците се впечатляват от способността на неговия началник да движи дневния ред напред. Някои твърдяха, че съставянето на договора ще отнеме месеци, ако не и години; други бяха на мнение, че държавите никога няма да постигнат съгласие. За удоволствие на Гас обаче, след десет дни комисията беше близо до завършването на първия вариант.