Уилсън трябваше да се върне в Съединените щати на четиринадесети февруари. Скоро щеше отново да дойде тук, но беше решен да отнесе у дома проект на договора.
За нещастие, следобеда преди заминаването на президента, французите създадоха голямо затруднение. Според тях Обществото трябваше да има своя армия.
Уилсън отчаяно извъртя очи.
— Невъзможно — изпъшка той.
Гас знаеше защо. Конгресът не би допуснал американски войски да се бият под чужд контрол.
Френският делегат, бившият премиер Леон Буржоа отвърна, че Обществото ще бъде пренебрегвано, ако не разполага със средство да налага решенията си.
Гас споделяше тревогата на Уилсън. Имаше и други начини Обществото да оказва натиск върху непокорните държави: дипломация, икономически санкции и в краен случай — нарочна армия, която да се използва за дадената мисия и щом свърши работата, да се разпуска.
Ала Буржоа рече, че нито една от изброените стъпки не би могла да защити Франция от Германия. Французите не можеха да се съсредоточат върху нищо друго. „Навярно това е разбираемо“, мислеше Гас, „но не така се създава нов световен ред.“
Лорд Робърт Сесил, който беше съставил голяма част от проекта, вдигна костеливия си пръст да даде знак, че иска думата. Уилсън кимна. Той харесваше Сесил, който беше отявлен поддръжник на Обществото. Не всеки би се съгласил с него: френският премиер Клемансо казваше, че когато Сесил се усмихва, прилича на китайски дракон.
— Простете пределната ми откровеност — подхвана Сесил. — Френската делегация изглежда твърди, че напълно ще отхвърли Обществото, което може да не е толкова силно, колкото Франция се е надявала. Позволете да изтъкна съвсем открито, че в такъв случай почти сигурно ще се създаде двустранен съюз между Великобритания и Съединените щати, който няма да предложи нищо на Франция.
Гас скри усмивката си. „Каза им го“, помисли той.
Потресеният Буржоа оттегли възражението си.
Уилсън отправи на Сесил един благодарен поглед над масата.
Японският делегат, барон Макино, поиска думата. Уилсън кимна и си погледна часовника.
Макино се позова на вече одобрената клауза, която гарантираше религиозната свобода. Искаше да се включи и поправка в смисъл, че всички членове на Обществото ще имат еднакво отношение към гражданите, без расова дискриминация.
Лицето на Уилсън застина.
Дори и в превод, речта на Макино беше изразителна. „Различните раси се сражаваха рамо до рамо във войната“, изтъкна баронът.
— Създаде се взаимна симпатия и благодарност — рече баронът. — Обществото щеше да представлява едно голямо семейство на народите. И те щяха да се отнасят едни с други като с равни, нали?
Гас се разтревожи, ала не се изненада. От седмица или две японците говореха за това. Това доведе до уплаха в Австралия и Калифорния, чиито жители искаха японците да стоят по-далеч от земите им. Смути се и Уилсън, който нито за миг не би помислил, че американските негри са му равни. А най-много се ядосаха британците, които управляваха недемократично стотици милиони хора от разни раси и не искаха поданиците да решат, че са толкова добри, колкото белите им господари.
Отново отговори Сесил.
— Уви, това е една във висша степен противоречива материя — рече той и Гас почти беше готов да повярва в тъгата му. — Самото допускане, че може да се обсъди, вече предизвика спорове.
Около масата се разнесе мърморене в знак на съгласие. Сесил продължи.
— Вместо да отлагаме договарянето на проектоустава, навярно ние би трябвало да отложим обсъждането на, ах, расовата дискриминация за по-късна дата.
Гръцкият министър-председател каза:
— Целият въпрос за религиозната свобода също е сложен. Може би засега трябва да го пропуснем.
— Моето правителство никога досега не е подписвало договор, който не се позовава на Бога! — рече португалският делегат.
Сесил, дълбоко религиозен човек, отговори:
— Може би този път всички ние трябва да рискуваме.
Разнесе се смях и Уилсън заключи с явно облекчение:
— Ако сме съгласни по това, да продължим напред.
IV
На другия ден Уилсън отиде във френското външно министерство на Ке д’Орсе и прочете проекта пред пленарното заседание на мирната конференция в прочутата Зала с часовниците, под огромните полилеи, които приличаха на сталактити в арктическа пещера. Вечерта замина за Америка. Беше петък и Гас отиде на танци.