Париж по тъмно беше град на забавленията. Храната все още беше оскъдна, но изглежда алкохолът беше в изобилие. Младите мъже оставяха вратите на хотелските си стаи отворени, та да могат сестрите от Червения кръст да се отбиват, ако имат нужда от компания. Общоприетото приличие като че беше изоставено. Хората не се стараеха да прикриват любовните си афери. Женствени мъже изоставяха престорената мъжественост. При Ларю стана лесбийски ресторант. Говореше се, че недостигът на въглища е мит, измислен от французите, та всички да се топлят нощем, като спят с приятелите си.
Всичко беше скъпо, но Гас имаше пари. Имаше и други предимства — познаваше града и говореше френски. Отиде да гледа състезанията в Сен Клу, „Бохеми“ в операта и дръзкия мюзикъл „Фи Фи“. Канеха го на всички увеселения, понеже беше приближен на президента.
Установи, че прекарва все повече време с Роза Хелман. Трябваше да е внимателен при разговорите с нея и да й казва само неща, които с радост би прочел в печата. Дискретността вече му беше станала навик. Роза беше сред най-умните хора, които той познаваше. Харесваше я и само толкова. Тя винаги беше готова да излезе с него, но кой репортер би отказал поканата на един сътрудник на президента? Гас не можеше да я вземе за ръка или да я целуне за лека нощ, за да не създаде у нея впечатлението, че се възползва от положението си на човек, комуто тя не може да откаже, за да не го обиди.
Срещнаха се в Риц, за да пийнат коктейли.
— Какво е коктейл? — попита Роза.
— Твърд алкохол, направен така, че да изглежда по-прилично. Модерно е, уверявам те.
Роза също беше модерна. Косите й бяха късо подстригани. Носеше шапка клош, която се спускаше над ушите й като каска на немски войник. Извивките и корсетите вече не бяха на мода и роклята на Роза падаше на дипли от раменете към удивително ниско скроената талия. Дрехата криеше формите й, ала странно караше Гас да се замисля за тялото отдолу. Роза беше и с червило и пудра, което европейките все още смятаха за дръзко.
Двамата изпиха по едно мартини и си тръгнаха. Привлякоха доста погледи, минавайки през дългото фоайе на Риц — високият мъж с голяма глава и неговата дребна едноока дама, той с фрак и бяла папийонка, а тя в сребристосиня коприна. Взеха такси до хотел Мажестик, където в съботните вечери британците устройваха танцови забави. Всички ходеха там.
Балната зала беше препълнена. Млади сътрудници от делегациите, журналисти от цял свят и върнали се от окопите войници „джазираха“ с медицински сестри и машинописки. Роза научи Гас да танцува фокстрот, после го остави и затанцува с един тъмноок хубавец от гръцката делегация.
Обзет от ревност, Гас тръгна из залата да побъбри с познатите си. Натъкна се на лейди Мод Фицхърбърт, облечена в пурпурна рокля и с остри обувки на краката.
— Здравейте! — изненадано възкликна той.
Мод видимо се радваше на срещата и отвърна:
— Изглеждате добре.
— Късметлия съм. Останах цял.
— Почти — рече Мод и докосна белега на лицето му.
— Само драскотина. Ще танцуваме ли?
Гас я взе в ръце. Беше слаба — той усещаше костите й под роклята. Танцуваха валса „Колебание“.
— Как е Фиц? — попита Гас.
— Според мен е добре. В Русия е. Предполагам, че не бива да го казвам, но това е обществена тайна.
— Забелязах, че британските вестници пишат „Долу ръцете от Русия“.
— Кампанията се води от една жена, която сте виждали в Тай Гуин, Етел Уилямс, сега Лекуит.
— Не я помня.
— Беше икономка.
— Боже мили!
— Тя се превръща в сила в британската политика.
— Колко се е променил светът.
Мод притегли Гас към себе си и сниши глас.
— Не очаквам да имате някакви новини от Валтер?
Гас си спомни немския офицер в Шато-Тиери, който му се беше видял познат, ала далеч не беше сигурен, че е Валтер. Затова отговори:
— Никакви. Съжалявам. Сигурно Ви е тежко.
— От Германия не идва никаква информация и на никого не се позволява да отиде там!
— Опасявам се, че може да се наложи да почакате до подписването на мирния договор.
— И кога ще стане това?
Гас не знаеше.
— Уставът на Обществото на народите е почти готов, обаче са твърде далеч от разбирателство по обема на германските репарации.