— Опитайте — рече Троцки.
Един адютант влезе и отдаде чест.
— Другарю Пешков, получихме странен доклад. Помислих, че ще желаете да го чуете.
— Добре.
— Относно един от пленниците, които взехме в Бугуруслан. Беше в армията на Колчак, но носеше американска униформа.
— Белите имат войници от целия свят. Капиталистите империалисти, естествено, подкрепят контрареволюцията.
— Не става дума за това, другарю.
— А за какво?
— Другарю Пешков, пленникът твърди, че е Ваш брат.
III
Перонът беше дълъг, утринната мъгла — гъста, та Григорий не виждаше края на влака. „Сигурно има някаква грешка“, рече си той; „объркване на имената или грешка при превода.“ Постара се да бъде твърд и да понесе разочарованието, но не успя — сърцето му биеше по-бързо и нервите му се обтегнаха. Бяха минали пет години, откакто за последен път видя брат си. Често мислеше, че Лев е загинал. И все още това можеше да е страшната истина.
Крачеше бавно и се взираше през стелещата се мъгла. Ако наистина този човек беше Лев, той щеше да е променен, разбира се. През последните пет години самият Григорий беше загубил един преден зъб и по-голямата част от дясното си ухо. Навярно се беше променил и с друго, без да забележи. Какви ли щяха да са промените у Лев?
Скоро от бялата мъгла се появиха две фигури: руски войник в опърпана униформа и саморъчно направени обуща, а до него — един мъж, който изглеждаше като американец. Това ли беше Лев? Беше късо подстриган, по американски, и не носеше мустаци. Както на всички американски войници, лицето му беше обло и добре охранено, а под хубавата нова униформа раменете му бяха месести. С все по-голямо недоверие забеляза, че униформата е офицерска. Нима брат му беше американски офицер?
И пленникът се взираше в него. Когато приближи, Григорий видя, че това наистина е брат му. Изглеждаше променен и това не беше само общото излъчване на спокойно добруване. Дължеше се повече на стойката на Лев, на израза на лицето му и главно на погледа му. Беше загубил момчешката напереност за сметка на известна предпазливост. Всъщност, Лев беше пораснал.
Когато се приближиха още, Григорий си спомни всички разочарования от Лев и на устата му дойдоха куп обвинения, ала не ги изрече. Просто разпери ръце и прегърна Лев. Разцелуваха се, потупаха се по гърбовете, пак се прегърнаха и Григорий откри, че плаче.
След малко качи Лев на влака и го заведе във вагона, който използваше за кабинет. Заръча на адютанта да донесе чай. Разположиха се в две овехтели кресла.
— Значи си във войската? — попита невярващо Григорий.
— В Америка въведоха задължителната служба.
Това обясняваше нещата. Лев никога не би постъпил доброволно.
— При това си офицер!
— Както и ти — отвърна Лев.
Григорий поклати глава.
— В Червената армия премахнахме чиновете. Аз съм военен комисар.
— Но още има хора, които поръчват чая, и такива, които го носят — рече Лев, когато адютантът се върна с чашите. — Мама щеше да се гордее, нали?
— Направо щеше да се пръсне от гордост. А ти защо не ми писа? Мислех, че си загинал!
— Ох, по дяволите, извинявай. Толкова ми беше противно, задето ти взех билета, че ми се искаше да пиша, че мога да платя за пътуването ти. Все отлагах, докато събера повече пари.
Неубедително оправдание, съвсем присъщо на Лев. Той никога не ходеше по забави, ако няма модерно сако, и отказваше да влезе в кръчма, ако няма пари да черпи наред.
Григорий си спомни още едно предателство.
— Не ми каза, че Катерина е бременна.
— Бременна ли? Не знаех.
— Напротив, знаел си. И си й заръчал да не ми казва.
— Ох. Забравил съм. — Хванат в лъжа, Лев изглеждаше глупаво, но не му беше нужно много време да измисли в какво да обвини брат си. — Корабът, на който ти ме прати, дори не стигна до Ню Йорк! Свали всички ни в някаква дупка, Кардиф. Трябваше да работя в продължение на месеци, за да спестя пари за друг билет.
За миг Григорий даже се почувства виновен, обаче си спомни как Лев го молеше за билета.
— Май не трябваше да ти помагам да се измъкнеш от полицията — хладно отговори той.
— Сигурно си направил най-доброто за мен — неохотно призна Лев. После се усмихна топло, което винаги караше Григорий да му прощава. — Както винаги след смъртта на мама.