— За какво са ти притрябвали пет костюма? — безсилно попита Григорий. — Все едно да имаш пет кревата. Не можеш да ги ползваш едновременно, нали?
— Аз не виждам нещата така.
Разговорът беше така дразнещ, понеже Лев явно мислеше, че Григорий не разбира нищо. Григорий не знаеше какво повече може да каже, за да промени мнението на брат си.
— Наистина ли това искаш? Цигарки, ненужно много дрехи и кола?
— Всички това искат. Хубаво е вие, болшевиките, да не го забравяте.
Григорий нямаше намерение да взема уроци по политика от Лев.
— Русите искат хляб, мир и земя.
— Както и да е. В Америка аз имам дъщеря. Казва се Дейзи и е на три години.
Григорий се свъси недоверчиво.
— Знам какво си мислиш — рече Лев. — Не ме беше грижа за детето на Катерина, как му беше името?
— Владимир.
— Та значи, не ме беше грижа за него, мислиш си ти, така че защо да ме е грижа за Дейзи? Но това е нещо различно. Никога не съм виждал Владимир. Когато заминах от Петроград, той беше не по-голям от песъчинка. Ала обичам Дейзи и нещо повече, тя ме обича.
Поне това Григорий беше в състояние да разбере. Радваше се, че сърцето на Лев е достатъчно добро и той чувства привързаност към дъщеря си. Чудеше се защо предпочита Америка, ала вътре в себе си щеше да изпита огромно облекчение, ако Лев не се върне у дома. Защото той със сигурност би пожелал да опознае Владимир и тогава нямаше да мине много, преди детето да узнае кой е истинският му баща. А ако Катерина реши да напусне Григорий и двамата с Владимир отидат при Лев, какво щеше да стане с Анна? И нея ли щеше да загуби? Григорий гузно размишляваше, че за него самия ще е много по-добре, ако Лев се прибере в Америка сам.
— Убеден съм, че правиш грешен избор, но няма да те насилвам — рече той.
Лев се подсмихна.
— Страх те е, че ще си върна Катерина, нали? Твърде добре те познавам, братко.
Григорий потръпна.
— Да. Да си я върнеш, после отново да я изоставиш и на мен да се падне да събирам останките втори път. И аз те познавам.
— Но ще ми помогнеш да се върна в Америка.
— Не. — Григорий не можеше да не се почувства удовлетворен при вида на изписаната по лицето на Лев уплаха. Ала не проточи мъките му. — Ще ти помогна да се върнеш при белите. Те могат да те пратят в Америка.
— Какво ще направим?
— Ще караме до фронтовата линия и малко след нея. После, когато сме в ничията земя, ще те пусна. Оттам нататък ти си сам.
— Може да ме застрелят.
— И двамата може да ни застрелят. Война е.
— Май ще трябва да рискувам.
— Ще се справиш, Лев. Ти винаги се справяш.
IV
Поведоха Били Уилямс от градския затвор на Уфа по прашните улички към сградата на търговската гимназия, където временно беше настанена британската армия.
Военният съд се проведе в една класна стая. Фиц седеше на катедрата, а до него беше адютантът му капитан Мъри. Присъстваше и капитан Гуин Евънс с бележник и молив в ръка.
Били беше мърляв и небръснат. Спа зле в компанията на градските пияници и проститутки. Както винаги, униформата на Фиц беше безукорно изгладена. Били знаеше, че е в голяма беда. Присъдата беше предизвестена — доказателствата бяха ясни. В кодираните писма до сестра си Били беше разкрил военни тайни. Но той беше решен да не допуска страхът му да проличи. Щеше да се представи добре.
Фиц каза:
— Това е военно-полеви съд, който се допуска, когато обвиняемият е на активна служба или зад граница и не е възможно да се проведе редовният общ военен съд. За съдии се изискват само трима офицери. Или двама, ако не са налице повече. Този съд може да съди всеки войник с всякакъв чин по всякакви обвинения и има правото да издава смъртна присъда.
Единствената възможност на Били беше да повлияе на присъдата. Наказанията включваха затвор, каторга и смърт. Без съмнение желанието на Фиц беше да изправи Били пред наказателния взвод или поне да го прати за няколко години в затвора. Целта на Били беше да насади в умовете на Мъри и Евънс достатъчно съмнения относно справедливостта на процеса, та да ги накара да настоят за кратък престой в затвора.
— Къде е адвокатът ми? — попита Били.
— Не е възможно да Ви предоставим защита — отговори Фиц.
— Сигурни сте в това, нали, сър?