— Какво има? — попита той.
— Нищо. Изглеждаш добре.
— Заради шапката, нали?
— Сладък си — отговори тя и потисна смеха си.
— Изглежда глупаво. Нищо не мога да направя. Шапките не ми отиват. Това е заради голямата ми глава.
Роза го целуна лекичко по устните.
— Ти си най-привлекателният мъж в цял Париж.
Удивителното беше, че тя наистина мисли така. „Как може да имам такъв късмет“, помисли Гас.
Взе Роза за ръка.
— Да се поразходим.
Тръгнаха към Лувъра и тя попита:
— Видя ли Татлър?
— Лондонското списание ли? Не. Защо?
— Изглежда, твоята близка приятелка лейди Мод е омъжена за германец.
— О! Как ли са разбрали?
— Искаш да кажеш, че ти си знаел?
— Досещах се. През шестнадесета година се срещнах с Валтер в Берлин и той ме помоли да предам писмо на Мод. Предположих, че това означава, че или са сгодени, или са женени.
— Колко си дискретен! Не си казал и една дума.
— Това беше опасна тайна.
— Може би все още е опасна. Това списание се изразява ласкаво за тях, но други издания може да имат по-различна линия.
— Мод и по-рано е била нападана от пресата. Тя е доста корава.
Роза изглеждаше позасрамена.
— Предполагам, че онази вечер, когато бяхте тет-а-тет, сте разговаряли за това.
— Именно. Питаше ме дали знам нещо ново за Валтер.
— Чувствам се глупаво, че те заподозрях, че флиртуваш.
— Прощавам ти, но си запазвам правото да ти припомня тази случка следващия път, когато ме критикуваш неоснователно. Може ли да те питам нещо?
— Каквото поискаш, Гас.
— Всъщност, имам три въпроса.
— Колко злокобно. Като в приказка. Ако не отговоря правилно, ще ме пропъдиш ли?
— Все още ли си анархистка?
— Това би ли те притеснило?
— Навярно се питам може ли политиката да ни раздели.
— Анархизъм е вярата, че никой няма право да управлява. Всички политически философии — от божественото право на кралете до обществения договор на Русо — се стремят да обосноват властта. Анархистите смятат, че всички тези теории са провалени и следователно нито една форма на управление не е законна.
— На теория е неоспоримо. На практика е неприложимо.
— Бързо схващаш. Всъщност всички анархисти са против установения ред, но се различават силно относно това как трябва да функционира обществото.
— А ти как мислиш?
— Сега не виждам нещата така просто, както навремето. Отразяването на работата на Белия дом ми даде друг поглед към политиката. Но все още вярвам, че властта трябва да се обосновава.
— Не смятам, че някога ще се скараме за това.
— Добре. Следващият въпрос?
— Разкажи ми за окото си.
— Така съм родена. Мога да се подложа на операция, за да го отворят. Зад клепача ми има само непотребна тъкан, но мога да нося стъклено око. То обаче никога няма да се затваря. Предполагам, че това сега е по-малкото зло. Притеснява ли те?
Гас спря и я погледна в лицето.
— Може ли да го целуна?
Роза се поколеба.
— Добре.
Той се приведе и целуна затворения клепач. Усещането не беше необичайно за устните му. Все едно я целуна по бузата.
— Благодаря ти — рече Гас.
— Никой не го е правил досега — отговори тихо Роза.
Гас кимна. Предполагаше, че това е било някакво табу.
— Защо поиска да го направиш?
— Защото обичам всичко в теб и исках да го знаеш.
— О. — Роза помълча малко, обзета от чувства. После се усмихна и се върна към обичайния си хаплив тон. — Е, ако има още нещо странно, което искаш да целунеш, само ми кажи.
Гас не знаеше как да отговори на това леко двусмислено предложение, затова реши да го обмисли по-нататък.
— Имам още един въпрос.
— Питай.
— Преди четири месеца аз ти казах, че те обичам.
— Не съм забравила.
— Но не си ми казала какви са твоите чувства към мен.
— Не е ли очевидно?
— Може би. Но бих искал да ми кажеш. Обичаш ли ме?
— О, Гас, нима не разбираш? — На лицето й се появи измъчено изражение. — Не съм достатъчно добра за теб. Ти беше най-желаният ерген в Бъфало, а аз бях еднооката анархистка. От тебе се очакваше да обикнеш някоя елегантна и богата красавица. Аз съм дъщеря на лекар. Майка ми е била прислужница. Не съм подходяща за твоята любов.