След третата чаша му дойде наум, че е окаяна жертва на несправедливост. Той нямаше намерение да убива тъста си. Йосиф удари пръв. И без това не Лев го уби — той умря от някакъв пристъп или сърдечен удар. Всъщност това беше само лош късмет. Но никой нямаше да повярва. Олга беше единствената свидетелка, а тя щеше да иска отмъщение.
Лев си сипа още водка и легна. „Всички да вървят по дяволите“, рече си той.
Докато се унасяше в неспокоен пиянски сън, си спомни бутилките на витрината: там пишеше „Канадиън клъб, 4 долара“. Знаеше, че това е нещо важно, но в момента не можеше да го схване.
Щом се събуди на следващата сутрин, устата му бе пресъхнала и имаше главоболие, но знаеше, че „Канадиън клъб“ по четири долара бутилката може да бъде спасението му.
Изплакна чашата си за уиски и изпи разтопения лед на дъното на кофичката. При третата чаша имаше план.
Портокалов сок, кафе и аспирин и се чувстваше по-добре. Замисли се за опасностите. Никога обаче не беше допускал рисковете да го плашат. „Ако правех така“, рече си той, „щях да бъда брат си.“
Пред плана му имаше само една голяма трудност. Той зависеше от помирението с Олга.
Отиде с колата до един непретенциозен квартал и влезе в евтина закусвалня, където предлагаха закуски на работниците. Седна на масата до неколцина души с вид на бояджии и каза:
— Налага ми се да заменя колата си за камион. Познавате ли някой, който да се интересува?
Един от мъжете го попита:
— Законно ли е?
Лев пусна очарователната си усмивка:
— Хайде стига, приятел. Ако беше законно, щях ли да я продавам тук?
Не намери купувачи тук и на следващите няколко места, където опита, но най-накрая приключи в някакъв сервиз за автомобили, държан от баща и син. Размени Пакарда за двутонен фургон за разнасяне на стоки Мак Джуниър с две резервни колела — сделката стана без плащане и документи. Знаеше, че го ограбват, но и собственикът на сервиза знаеше, че той е отчаян.
По-късно следобеда отиде до един търговец на алкохол на едро, чийто адрес намери в указателя на града.
— Искам сто кашончета „Канадиън клъб“ — каза той. — По колко вървят при Вас?
— За това количество тридесет и шест долара кашончето.
— Става — Лев извади парите си. — Отварям бар извън града и…
— Не се налага да ми обясняваш, братче — заяви търговецът и посочи през прозореца. На съседното празно място строителните работници подготвяха терена. — Новият ми склад, пет пъти по-голям от този. Хвала на Бога за сухия закон.
Лев разбра, че тази блестяща идея не е хрумнала първо на него.
Плати на човека и натовариха уискито във фургона Мак.
На другия ден Лев се върна в Бъфало.
III
Лев паркира пълния с уиски камион на улицата край дома на Вялови. Зимният следобед вече гаснеше. В алеята нямаше коли. Той почака малко, напрегнат и готов да избяга, но не забеляза никакво движение.
С изопнати нерви излезе от возилото, отиде до входната врата и си отвори със своя ключ.
Мястото бе притихнало. От горния етаж дочуваше гласа на Дейзи и шепота на Полина. Нямаше други звуци.
Стъпваше леко по дебелия килим, прекоси антрето и надникна в приемната. Всички столове бяха преместени покрай стените на стаята. В центъра имаше драпирана с черна коприна подставка, а на нея — полиран махагонов ковчег с лъскави месингови дръжки. Вътре се намираше тялото на Йосиф Вялов. Смъртта беше омекотила свадливите му черти и той изглеждаше безобиден.
Олга седеше край трупа. Беше облечена в черна рокля. Обърната беше с гръб към вратата.
Лев пристъпи в стаята.
— Здравей, Олга — тихо рече той.
Тя зина да се развика, но Лев покри лицето й с ръка и я спря.
— Няма за какво да се тревожиш. Искам само да поговорим — каза той и бавно освободи хватката.
Олга не викна.
Лев се поуспокои. Преодолял беше първото препятствие.
— Ти уби баща ми! — ядно каза Олга. — За какво можем да говорим?
Той пое дълбоко дъх. Трябваше да се справи с това по най-точния начин. Чарът нямаше да е достатъчен. Нужен беше и ум.
— За бъдещето — каза той с нисък доверителен глас. — Твоето, моето и на малката Дейзи. Знам, че съм в беда. Но това се отнася и до теб.