— Погледнете към обектива, моля — обади се фотографът.
Лев прегърна Олга, притегли я към себе си и погледна към апарата.
— Лев, как се сдоби с тази синина? — попита репортерът.
— Това ли? — отвърна той и посочи окото си. — О, по дяволите, това е друга история.
Лев пусна най-чаровната си усмивка, а светкавицата на фотографа припламна с магнезиев блясък.
Четиридесета глава
Февруари-декември 1920 година
I
„Военният арест в Олдършот е мрачно място“, разсъждаваше Били, „но е по-добро от Сибир.“ Олдършот беше военен градец на тридесет и пет мили югозападно от Лондон. Затворът беше нова триетажна постройка с редици килии около атриум. Беше ярко осветена заради остъкления покрив. Затова и хората я наричаха „Парникът“. Имаше парно отопление и осветление на газ и беше по-удобна от повечето места, където Били беше спал през последните четири години.
Въпреки всичко се чувстваше зле. Войната беше свършила преди повече от година, а той още беше в армията. Повечето му приятели бяха демобилизирани, заработваха добри пари и водеха момичета на кино. Той все още беше в униформа и отдаваше чест, спеше в армейско легло и ядеше армейска храна. По цял ден тъчеше черги — това се работеше в този затвор. Най-лошото беше, че не беше виждал жена. Някъде навън може би Милдред го чакаше. Всеки можеше да разкаже история за някой войник, който се е завърнал у дома и е установил, че съпругата или приятелката му го е изоставила заради друг.
Нямаше връзка с Милдред или с когото и да било извън затвора. Затворниците, или „излежаващите присъда войници“, както ги наричаха официално, можеха да пращат и да получават писма, но Били беше специален случай. Понеже беше осъден за издаване на военни тайни в писмата си, пощата му беше конфискувана от властите. Това беше част от отмъщението на армията. Разбира се, нямаше вече тайни, които да разкрива. Какво щеше да напише на сестра си? Че картофите винаги са недоварени ли?
Дали мама, тате и дядо изобщо знаеха за военния съд? „Семейството на войника трябва да бъде осведомено“, мислеше той. Но не беше сигурен, а никой не отговаряше на въпросите му. Все едно. Томи Грифитс най-вероятно им беше казал. Надяваше се Етел да е обяснила какво е направил наистина.
Нямаше посетители. Подозираше, че семейството му дори не знае, че се е върнал от Русия. Щеше му се да оспори възбраната върху получаването на писма, но нямаше как да се свърже с адвокат, нямаше и пари да му плати. Единствената му утеха беше смътното усещане, че това не може да продължава вечно.
Осведомяваше се за външния свят от вестниците. Фиц се беше върнал в Лондон и държеше речи, в които призоваваше за още военна помощ за Белите в Русия. Били се питаше означава ли това, че Приятелите от Абъроуен са се завърнали у дома.
Речите на Фиц не вършеха работа. Кампанията на Етел „Долу ръцете от Русия“ беше спечелила подкрепа и беше подета от Лейбъристката партия. Въпреки колоритните антиболшевишки изявления на министъра на войната Уинстън Чърчил, Великобритания беше изтеглила войските си от полярните области на Русия. В средата на ноември Червените бяха изтласкали адмирал Колчак от Омск. Всичко, което Били беше разказал за Белите и Етел го беше повторила в кампанията си, се оказа вярно; всичко, което Фиц и Чърчил говореха — погрешно. Ала Били беше в затвора, а Фиц беше в Камарата на лордовете.
Били имаше малко общо със съкилийниците си. Те не бяха политически затворници. Повечето бяха извършили истински престъпления — кражби, нападения и убийства. Бяха корави мъже, но и Били беше такъв, та не се боеше от тях. Те се държаха с него с предпазлива почтителност, защото явно усещаха, че неговото престъпление е някак по-горно от техните. Били им говореше достатъчно дружелюбно, но никой не се интересуваше от политиката. Не намираха нищо нередно в обществото, което ги беше хвърлило в затвора. Просто възнамеряваха следващия път да надхитрят системата.
През половинчасовата обедна почивка Били четеше вестника. Повечето от затворниците бяха неграмотни. Един ден отгърна Дейли хералд и видя фотография на познато лице. Смая се, когато след миг осъзна, че това е той.