— Но ако се намесим в Мексико, какво ще си помислят американците?
Ото чукна носа си с пръст.
— Слушай и се учи. И каквото и да става, не казвай нищо.
Мъжете, които щяха да бъдат представени, чакаха в преддверието. Повечето носеха кадифени дрехи като тези на Ото и Валтер, макар че един-двама бяха пременени в генералски униформи от миналия век като от някоя оперета, а един — вероятно шотландец — беше в парадна униформа с поличка. Валтер и Ото направиха дипломатическа обиколка на стаята, кимаха на познати лица и накрая стигнаха до Диас, дебелак със засукани мустаци.
След като размениха обичайните любезности, Ото попита:
— Сигурно се радвате, че президентът Уилсън е вдигнал забраната за продажба на оръжия на Мексико?
— Продажба на оръжия на бунтовници — натърти Диас, сякаш го поправяше.
Американският президент, винаги склонен да се ангажира морално, беше отказал да признае генерал Хуерта, който дойде на власт, след като уби предшественика си. Наричайки Хуерта „убиец“, Уилсън беше подкрепил групата бунтовници — Конституционалистите.
— Ако оръжия може да се продават на бунтовниците, може да бъдат продавани и на правителството, нали така? — зададе нов въпрос Ото.
Диас се изуми.
— Казвате ми, че Германия има готовност да направи това?
— Какво ви е нужно?
— Сигурно вече знаете, че отчаяно се нуждаем от пушки и муниции.
— Може да поговорим по въпроса.
Валтер беше също толкова изумен, колкото и Диас. Това можеше да предизвика беди.
— Но, татко, Съединените щати… — продума той.
— Един момент! — Баща му рязко вдигна ръка.
Диас отговори:
— Нека поговорим тогава. Но, кажете ми, какви други теми може да изникнат? — Допускаше, че Германия може да поиска нещо в замяна. Вратата към тронната зала се отвори и оттам излезе лакей със списък. Представянето щеше да започне. Ото обаче продължи невъзмутимо:
— По време на война, една суверенна държава има правото да не се разделя със стратегически ресурси.
Диас присви очи.
— Говорите за нефта. — Мексико разполагаше само с този стратегически ресурс.
Ото кимна.
— Значи, искате да ни дадете оръжия…
— Да ви продадем, не да ви дадем — натърти Ото.
— Бихте ни продали оръжия сега, а в замяна трябва да ви обещаем да не захранваме британците с нефт в случай на война. — Диас явно не беше свикнал със сложните стъпки на дипломатическите разговори.
— Може и да си струва обсъждането. — На езика на дипломацията това значеше да.
Лакеят занарежда на висок глас:
— Господин Оноре дьо Пикар дьо ла Фонтен!
И церемонията започна.
Ото погледна Диас право в очите.
— Бих желал да знам как подобно предложение ще бъде прието в Мексико.
— Вярвам, че президентът Хуерта ще е заинтересован.
— Значи, ако адмирал Паул фон Хинце, който отговаря за връзките с Мексико от наша страна, направи официално предложение на президента, няма да получи отказ.
Валтер не можеше да прецени дали баща му търси недвусмислен отговор. Като че ли не му се щеше немското правителство да рискува унижението от това подобно предложение да бъде хвърлено обратно в лицата им.
За разтревожения Валтер не унижението беше най-голямата опасност за Германия, а възможността страната му да си създаде враг в лицето на САЩ. Само че беше вбесяващо трудно да изтъкне това в присъствието на Диас.
Мексиканецът обаче отговори:
— Няма да получи отказ.
— Сигурен ли сте? — настоя Ото.
— Гарантирам го.
— Татко, може ли да ти кажа нещо? — обади се Валтер.
В този миг обаче лакеят извика:
— Господин Валтер фон Улрих!
Валтер се поколеба, но баща му го подкани:
— Твой ред е. Върви!
Младият мъж се обърна и пристъпи в тронната зала.
Британците обичаха да предизвикват страхопочитание у гостите си. Сводовете на високия таван имаха декоративни панели с ромбовидна шарка, огромни портрети красяха облицованите е червен плюш стени, а в далечния край от висок балдахин над трона се спущаха драперии от тъмно кадифе. Кралят носеше флотска униформа и стоеше пред трона. Валтер с успокоение мярна познатото лице на сър Алън Тайт — несъмнено шепнеше имената на новодошлите в ухото на краля.
Германецът се приближи и направи дълбок поклон.