— Радвам се да Ви видя отново, фон Улрих — поздрави го кралят.
Валтер отвърна както беше репетирал.
— Надявам се Ваше Величество да е останал доволен от дискусията в Тай Гуин.
— Много! Въпреки че върху събирането падна ужасна сянка.
— Експлозията в мината. Толкова трагично, наистина.
— Очаквам с нетърпение следващата ни среща.
Валтер разбра, че това беше знакът да си върви. Оттегли се заднешком, като се поклони няколко пъти, докато стигне до вратата, както изискваше етикетът.
Баща му го чакаше.
— Бързо приключи! — възкликна Валтер.
— Напротив, стори ми се по-дълго от обичайното — каза Ото. — Обикновено кралят казва „Радвам се да Ви видя в Лондон“ и това е краят на разговора.
Излязоха заедно от двореца.
— В много отношения британците са чудесен народ, но са малко меки — говореше Ото, докато вървяха по улица „Сейнт Джеймс“ към „Пикадили“. — Министрите управляват краля, парламентът — министрите, а хората избират членовете на парламента. Как се ръководи страна по този начин?
Валтер не отговори на провокацията. Той вярваше, че германската политическа система е остаряла, със слаб парламент, който не можеше да противостои на Кайзера или генералите; но по този въпрос беше спорил с баща си много пъти, а и още се тревожеше от разговора с мексиканския посланик.
— Това, което каза на Диас, беше рисковано — рече Валтер. — На президента Уилсън няма да му се понрави, че продаваме пушки на Хуерта.
— Какво значение има какво мисли Уилсън?
— Опасно ще е да се съюзим със слаба страна като Мексико и така да превърнем силна страна като Съединените щати в наш враг.
— В Америка няма да има война.
Валтер предположи, че е така, но това не го успокои. Не харесваше идеята, че страната му ще е във враждебни отношения с Щатите.
В апартамента му двамата свалиха старомодните костюми и се облякоха в сака и панталони от туид, ризи с меки якички и меки шапки. От „Пикадили“ се качиха на моторизиран омнибус, в източна посока.
Ото беше впечатлен от поканата, получена от Валтер за срещата с краля в Тай Гуин през януари.
— Граф Фицхърбърт е добро познанство — беше казал тогава. — Ако Консерваторите дойдат на власт, може да стане министър, дори да отговаря за външната политика на страната. Трябва да продължите приятелството си.
Валтер се въодушеви.
— Трябва да посетя благотворителната му клиника и да направя малко дарение.
— Отлична идея.
— Може би ще искаш да дойдеш с мен?
Баща му се хвана на въдицата.
— Още по-добре.
Валтер имаше друг мотив, но баща му нямаше откъде да знае.
Автобусът ги водеше край театрите на улица „Странд“, редакциите на вестниците на улица „Флийт“ и банките във финансовия район. След това улиците взеха да стават все по-тесни и по-мръсни. Цилиндрите и бомбетата отстъпиха място на каскети. Преобладаваха каретите, автомобилите бяха малко. Намираха се в Ийст Енд.
Слязоха при Олдгейт. Ото се огледа с гримаса.
— Не знаех, че ме водиш в бордеите.
— Отиваме в клиниката за бедните — отвърна му Валтер. — Къде очакваше да се намира?
— Граф Фицхърбърт идва ли тук?
Предполагам, че само плаща. — Валтер отлично знаеше, че Фиц никога не е стъпвал тук. — Но, разбира се, той ще научи за посещението ни.
Закриволичиха по задните улички към един неконформистки параклис. На дървена табела беше изписано на ръка Евангелска църква „Голгота“. На табелата имаше забоден лист хартия с думите:
Клиника за деца
Безплатно
Днес и всяка сряда
Валтер отвори вратата и влязоха.
Ото издаде звук на отвращение, извади кърпичка и я притисна към носа си. Синът му вече бе ходил и очакваше миризмата, но дори и така тя беше удивително неприятна. Помещението беше пълно с парцаливи жени и полуголи деца, всичките ужасно мръсни. Жените седяха на пейки, а децата играеха на пода. В далечния край на стаята имаше две врати с надписи „Лекар“ и „Отговорничка“.
До вратата седеше лелята на Фиц, Хърм, и отмяташе имена в един тефтер. Валтер представи баща си.
— Лейди Хърмия Фицхърбърт. Баща ми, господин Ото фон Улрих.
В другия край на помещението вратата с надпис „Лекар“ се отвори и от нея излезе дрипава жена, понесла малко бебе и шишенце с лекарство. Една сестра подаде глава и каза: