Трябваше да се върне на работа. Америка беше във война. Ала как би могъл да не мисли за случилото се? Когато не можеше да види Карълайн, по цели дни очакваше следващата среща. Сега не можеше да спре да си представя какъв ще е животът му без нея. Вече му се струваше странно. Какво да направи?
Един чиновник влезе в тоалетната и Гас подсуши ръцете си, а после се върна на поста си до Овалния кабинет.
Не след дълго един куриер му донесе телеграма от американския консул във Веракрус. Гас я протече и възкликна:
— О, не.
Пишеше следното: ЧЕТИРИМА ОТ ХОРАТА НИ УБИТИ ТЧК ДВАДЕСЕТ РАНЕНИ ТЧК СТРЕЛБА НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО КОНСУЛСТВОТО ТЧК
Четирима убити, ужаси се Гас; четирима добри американци с майки и бащи, съпруги или приятелки. Новината даде друга гледна точка на тъгата му. „Карълайн и аз поне сме живи“, помисли той.
Почука на вратата на Овалния кабинет и подаде телеграмата на Уилсън. Президентът пребледня, когато я прочете.
Гас го наблюдаваше внимателно. Как се чувстваше той, като знаеше, че хората са мъртви заради решение, взето от него посред нощ?
Това не трябваше да се случва. Мексиканците искаха свобода от тиранични правителства, нали? Трябваше да посрещнат американците като освободители. Какво се беше объркало?
Брайън и Даниеле се показаха след няколко минути, следвани от военния секретар Линдли Гарисън и съветника към Държавния департамент Робърт Дансинг. Събраха се в Овалния кабинет да чакат още новини.
Президентът беше напрегнат като струна. Блед и изнервен, той шареше насам-натам из стаята. „Жалко, че Уилсън не пуши — това би могло да го успокои“, помисли си Гас.
„Всички знаехме, че може да има насилие, но реалността някак се оказва по-страшна от очакваното“, каза си той.
Спорадично пристигаше нова информация, а Гас предаваше съобщенията на Уилсън. Все лоши новини. Мексиканските войници оказваха съпротива, стреляха по морските пехотинци от укреплението си. Бяха подкрепени от цивилни граждани, които се целеха в американските войници от прозорците на високите етажи. В отговор закотвеният откъм сушата американски боен кораб Преъри обърна триинчовите си оръдия към града и го подложи на обстрел.
Жертвите растяха — шестима американци, осмина, дванадесет — и още повече ранени. Но борбата беше напълно неравностойна и над сто мексиканци загинаха.
Президентът изглеждаше объркан.
— Не искаме да се бием с мексиканците — заяви той. — Искаме да им помогнем, ако можем. Да помогнем на човечеството.
За втори път в рамките на един ден Гас почувства, че губи почва под нозете си. Президентът и съветниците му имаха само добри намерения. Как нещата се бяха объркали така? Наистина ли беше толкова трудно да се стори добро в международната политика?
Получи се съобщение от Държавния департамент. Немският посланик, граф Йохан фон Бернсторф, получил инструкции от кайзера да посети държавния секретар и искаше да се осведоми дали ще е удобно утре в девет часа сутринта. Извън протокола, подчинените му загатнаха, че посланикът ще подаде официално оплакване срещу спирането на Ипиранга.
— Оплакване? — попита с почуда Уилсън. — Какво искат да кажат, по дяволите?
Гас веднага съобрази, че международният закон е на страната на немците.
— Сър, не е имало обявяване на война, нито пък блокада, тъй че, строго погледнато, немците са прави.
— Какво? — Уилсън се обърна към Лансинг. — Вярно ли е това?
— Ще проверим отново, разбира се, но съм доста уверен, че Гас е прав — потвърди съветникът в Държавния департамент. — Извършеното от нас противоречи на международното право.
— Какво значи това?
— Че ще трябва да се извиним.
— Никога! — избухна Уилсън.
Но го направиха.
IV
Мод Фицхърбърт бе изненадана, че е влюбена във Валтер фон Улрих. От друга страна, би се изненадала да се влюби в който и да е мъж. Рядко срещаше някого, когото би могла поне да хареса. Мнозина бяха привлечени от нея, особено в първия й сезон като дебютантка, но тя бързо отблъсна повечето с феминизма си. Други пък планираха да я опитомят — като оръфания Лаутър, който бе споменал на Фиц, как тя щяла да осъзнае грешките си, когато срещне някой наистина властен мъж. Горкият Лаути, показаха му неговите грешки.
Валтер смяташе, че тя е прекрасна такава, каквато е. Каквото и да стореше, той не спираше да й се диви. Ако демонстрираше крайните си възгледи, впечатляваше се от аргументите й; когато тя стъписваше обществото с грижата си за неомъжени майки и децата им, той се възхищаваше на куража й. Освен това му харесваше как й стоят по-дръзките тоалети.