Влезе. Кръчмата беше празна, ако не броим Мишка, който метеше.
Катерина стана, уплашена.
— Защо си тук? Да не си изпусна кораба?
— Не точно. — Нямаше представа как да й го каже.
— Какво тогава? Мъртъв ли е Лев?
— Не, добре е. Но го търсят за убийство.
Тя зяпна.
— Къде е?
— Трябваше да замине.
— Къде?
Нямаше как да й поднесе новината леко.
— Помоли ме да му дам моя билет.
— Билет?
— И паспорта. Замина за Америка.
— Не! — изпищя момичето.
Григорий само кимна.
— Не! Не би ме оставил! Да не си го казал, не го казвай!
— Опитай да се успокоиш.
Тя го зашлеви. Беше слабо момиче и Григорий почти не трепна.
— Свиня! — кресна тя. — Ти си го пропъдил!
— Постъпих така, за да спася живота му.
— Копеле! Псе! Мразя те! Мразя тъпата ти физиономия!
— Каквото и да кажеш, по-зле от сега няма как да се чувствам — рече Григорий, но тя не слушаше. Той не обърна внимание на клетвите й и си тръгна. Щом прекрачи прага, гласът й постихна.
Крясъците престанаха и Григорий чу стъпките й — тя тичаше по улицата след него.
— Спри! Моля те спри, Григорий, не ми обръщай гръб, толкова съжалявам.
Той се обърна.
— Григорий, трябва да се грижиш за мен, сега когато Лев го няма.
Той поклати глава.
— Не ти трябвам. Всеки мъж в града ще се реди на опашка да се грижи за теб.
— Не, няма — рече тя. — Има нещо, което не знаеш.
„Сега пък какво?“ — помисли си Григорий.
Тя продължи:
— Лев не искаше да ти казвам.
— Кажи ми.
— Чакам дете — каза тя и зарида.
Григорий безмълвно пое информацията. Бебето на Лев, разбира се. Който знаеше. И беше заминал за Америка.
— Бебе.
Тя кимна през сълзи.
Детето на брат му. Племенник или племенничка. Семейството му.
Прегърна я и я придърпа към себе си. Тя цялата се тресеше и зарови лице в сакото му. Григорий поглади косата й.
— Добре. Не се тревожи. Ще бъдеш добре. И детето ти също. — Въздъхна. — Ще се грижа и за двама ви.
II
Пътуването на борда на Архангел Гавриил беше тежко дори за момче от лошите квартали на Санкт Петербург. Имаше само една класа — трета, а към пътниците се отнасяха просто като към допълнителен товар. Корабът бе мръсен и гъмжеше от зарази, особено когато се вдигаха огромни вълни и хората страдаха от морска болест. Човек не можеше да се оплаче, понеже никой от екипажа не говореше руски. Лев не знаеше откъде са, но не успя да се оправи с тях нито с малкото си английски, нито с още по-оскъдния си немски. Някой каза, че са холандци. Лев не бе чувал за такъв народ.
При все това настроението сред пътниците беше много оптимистично. На Лев му се струваше, че е разрушил стената на царския затвор, избягал е и вече е свободен. Пътуваше към Америка, земя без аристократи. При спокойно море пътниците седяха на палубата и си разказваха каквото бяха чули за Америка — топлата вода тече направо от чешмите, дори работниците носят хубави кожени обуща, но най-вече — свобода да изповядваш коя да е религия, да се присъединиш към коя да е политическа група, да изразиш мнението си публично и да не те е страх от полицията.
Вечерта на десетия ден Лев играеше карти. Той раздаваше, но губеше. Губеха всички с изключение на Спиря, невинно наглед момче на неговата възраст, което също пътуваше само.
— Спиря печели всяка вечер — каза Яков, друг картоиграч. Истината бе, че Спиря печелеше, когато Лев раздаваше.
Плаваха бавно през мъглата. Морето беше спокойно и не се чуваше нищо, освен боботенето на двигателите. Лев не успя да разбере кога ще пристигнат. Хората отговаряха различно. Най-осведомените казваха, че зависи от времето. Екипажът, както винаги, беше непроницаем.
Нощта падаше. Лев спря да играе.
— Нямам нищо — рече той. Всъщност имаше още много пари в ризата си, но виждаше, че всички останали са почти на червено — с изключение на Спиря. — Приключих. Когато стигнем до Америка, явно ще трябва да си потърся богата старица и да живея като домашно кученце в мраморния й палат.
Другите се засмяха.
— Защо някой ще те иска за домашен любимец? — попита Яков.