— На възрастните дами им става студено нощем — беше отговорът. — Ще им е нужен реотанът ми.
Играта приключи в добро настроение и играчите се разотидоха.
Спиря отиде отзад, облегна се на парапета и загледа как дирята на кораба изчезва в мъглата. Лев се присъедини.
— Моят дял е точно седем рубли.
Спиря извади банкноти от джоба си и ги подаде на Лев, като прикриваше движението с тялото си, та никой да не може да види как парите минават от ръка в ръка.
Лев прибра парите в джоба си и напълни лулата си.
Спиря рече:
— Кажи ми нещо, Григорий.
Лев използваше книжата на брат си и му се налагаше да казва на хората, че името му е Григорий.
— Какво би направил, ако откажа да ти дам твоята част?
Това бяха опасни приказки. Лев бавно прибра тютюна си и върна незапалената лула в джоба на сакото. Хвана Спиря за реверите и го притисна към парапета, така че оня се наклони назад и се надвеси над морето. Спиря бе по-висок от Лев, но не и толкова здрав. Макар и по-нисък, Лев беше много по-силен от Спиря.
— Ще ти счупя проклетия врат — обясни той. — После ще взема всички пари, които изкара с моя помощ. — Бутна го още малко. — А сетне ще те хвърля в морето.
Спиря се ужаси.
— Добре! Пусни ме.
Лев го пусна.
Спиря си пое дълбоко дъх.
— Божке! Само попитах.
Лев запали лулата си.
— А аз само ти отговорих. Не забравяй какво.
Спиря се отдалечи.
Когато мъглата се вдигна, видяха суша. Беше нощ, ала Лев зърна светлините на някакъв град. Къде бяха? Едни казваха в Канада, други — в Ирландия, обаче никой не знаеше.
Светлините се приближиха и корабът забави ход. Щяха да акостират. Лев чу от някого, че вече са в Америка! Десет дни му се струваше твърде бързо. Но пък какво ли разбираше той? Стоеше на перилата с картонения куфар на брат си. Сърцето му заби по-бързо.
Куфарът му припомни, че всъщност сега в Америка трябваше да пристига Григорий. Не беше забравил как се закле да му прати пари за билет. Длъжен беше да спази това обещание. Григорий вероятно му беше спасил живота — за пореден път. „Късметлия съм с такъв брат“, помисли си младежът.
Печелеше пари на кораба, но не достатъчно бързо. Седем рубли нищо не бяха. Трябваше му голям удар. Но Америка беше страната на възможностите. Там щеше да забогатее.
С любопитство установи, че куфарът има дупка от куршум, който се оказа заседнал в кутия с фигури за шах. Продаде я на един евреин за пет копейки. Питаше се как се е стигнало дотам да стрелят по брат му в деня на отплаването.
Липсваше му Катерина. Обичаше да се разхожда с момиче като нея под ръка и да знае, че всеки мъж му завижда. Но в Америка щеше да има предостатъчно момичета.
Чудеше се дали Григорий вече знае за бебето на Катерина. Изпита съжаление при тази мисъл — дали някога щеше да види сина си или дъщеря си? Каза си да не се тревожи за това, че Катерина ще отглежда детето сама. Тя щеше да намери кой да се грижи за нея. Умееше да оцелява.
Минаваше полунощ, когато корабът най-сетне пристигна. Кеят беше мъждиво осветен и не се виждаше никой. Пасажерите слязоха с торбите, сандъците и куфарите си. Един офицер от Архангел Гавриил ги упъти към някакъв навес с няколко пейки.
— Трябва да чакате от имиграционните да дойдат на сутринта — обясни той, като даде да се разбере, че все пак говори малко руски.
Малко разочароващо беше за всички, които бяха спестявали с години, за да дойдат. Жените седнаха на пейките, а децата заспаха. Мъжете запалиха цигари и зачакаха утрото. След известно време чуха двигателя на кораба и Лев излезе, за да види как бавно се отдалечава от пристана. Може би сандъците с палта трябваше да се разтоварят другаде.
Помъчи се да си припомни разказаното от Григорий в небрежен разговор относно първите стъпки в новата страна. Имигрантите трябваше да преминат медицински преглед — нервен миг, понеже физически негодните хора се връщаха обратно с пропилени пари и смазани надежди. Понякога имиграционните служители сменяха имената на хората, за да са по-лесни за произнасяне за американците. Пред пристанището представител на фамилия Вялови щеше да чака, за да ги отведе с влак в Бъфало. Щяха да си намерят работа в хотели и фабрики на Йосиф Вялов. Лев се чудеше колко е далеч Бъфало от Ню Йорк. На час, на седмица? Щеше му се да беше слушал по-внимателно брат си.
Слънцето изгря над дългите и претъпкани докове и вълнението на Лев се завърна. Старомодни мачти и такелажи деляха място с параходни комини. Край пристанището имаше големи сгради и схлупени бараки, високи кранове и набити кабестани, стълби, въжета, коли. По-навътре в сушата се виждаха гъстите редици на вагони, пълни с въглища. Стотици. Не, хиляди. Очертанията им се размиваха в далечината. Разочарова се, че не вижда прочутата Статуя на свободата, но сигурно беше оттатък носа.