Пристигнаха докери, първо един по един, после на групички и накрая на тълпи. Едни кораби пристигаха, други отплаваха. Десетина жени почнаха да разтоварват чували с картофи от малко корабче пред бараката. Лев се зачуди кога ще пристигне имиграционната полиция.
Спиря дойде при него. Явно му беше простил заплахата.
— Забравиха ни — каза той.
— Така изглежда — объркано се съгласи Лев.
— Защо не се поразходим да проверим дали някой тук говори руски?
— Добра идея.
Спиря заговори един от по-възрастните мъже.
— Ще отидем да видим какво става.
Другият изглеждаше притеснен.
— Може би трябва да стоим тук, както ни казаха.
Те не го послушаха и се насочиха към жените с картофите. Лев ги дари с най-широката си усмивка и ги попита:
— Някоя от вас говори ли руски?
Една от по-младите му се усмихна в отговор, но никоя не каза нищо. Лев се обезсърчи — чарът му не работеше върху хора, които не го разбираха.
Лев и Спиря тръгнаха натам, откъдето бяха дошли повечето работници. Никой не им обърна внимание. Стигнаха до голяма порта, преминаха през нея и се озоваха на оживена улица с магазини и кантори. Гъмжеше от автомобили, електрически трамваи, коне и ръчни колички. На всеки няколко метра Лев заговаряше някого, но безуспешно.
Това го обърка напълно. Що за място е това, където ти позволяват да слезеш от кораба и да влезеш в града без разрешение?
Тогава забеляза една любопитна сграда. Приличаше малко на хотел, само че двама опърпани мъже с моряшки шапки седяха на стъпалата и пушеха.
— Виж — посочи той мястото на Спиря.
— Какво?
— Мисля, че е моряшка мисия, като тази в Санкт Петербург.
— Не сме моряци.
— Но сигурно има хора, които знаят чужди езици.
Влязоха. Сивокоса жена зад едно гише им каза нещо.
Лев й отговори на руски:
— Не говорим американски.
Тя отвърна с една-единствена дума на своя език:
— Руснак?
Лев кимна.
Жената даде знак да я последват и надеждите на Лев се върнаха.
Тръгнаха след нея по един коридор към малък кабинет с изглед към морето. Зад бюрото в средата на кабинета седеше мъж, който по необясними причини заприлича на Лев на руски евреин.
— Говорите ли руски?
— Аз съм руснак — отвърна непознатият. — Мога ли да ви помогна?
На Лев му идеше да го прегърне. Вместо това погледна мъжа в очите и му се усмихна топло.
— Някой трябваше да ни посрещне и да ни заведе до Бъфало, но не се появи — каза той с дружелюбен, но загрижен тон. — Около триста човека сме…
И за да спечели симпатии, додаде:
— Заедно с жените и децата. Мислите ли, че можете да ни помогнете да намерим нашия човек?
— Бъфало ли? Къде мислите, че се намирате?
— В Ню Йорк, разбира се.
— Това е Кардиф.
Лев не беше чувал за Кардиф, но сега поне разбираше какъв е проблемът.
— Този глупав капитан ни е оставил на грешното пристанище. Как да стигнем до Бъфало оттук?
Мъжът посочи през прозореца към морето и на Лев му призля, защото знаеше какво следва.
— Натам. След около три хиляди мили.
III
Лев попита за цената на билета от Кардиф за Ню Йорк. Превърнато в рубли, всичко излизаше десет пъти повече от парите, които къташе в пазвата си.
Сподави яростта си. Бяха ги излъгали — или семейство Вялови, или капитанът на кораба. Или и едните, и другият, най-вероятно, понеже с работа в комбина можеха да мамят по-лесно. Всичките спечелени с тежък труд спестявания на Григорий бяха замъкнати от тези лъжливи свине. Ако капитанът на Архангел Гавриил му беше пред очите, с радост щеше да го удуши.
Но нямаше смисъл да мечтае за отмъщение. Важното беше да не се предава. Щеше да си намери работа, да научи английски и да влезе в някоя игра на карти с висок залог. Щеше да отнеме време. Трябваше да е търпелив. Да се научи да е малко повече като Григорий.
Първата нощ всички спаха на пода на синагогата. Лев отиде с останалите. Кардифските евреи не знаеха или не ги интересувате, че някои пасажери са християни.