За първи път през живота си Лев видя предимството да си евреин. В Русия бяха така преследвани, че той се чудеше защо не изоставят религията си, не сменят дрехите си и не заживеят като останалите. Това би спасило живота на много хора. Сега обаче разбра, че евреите могат да отидат навсякъде и винаги да очакват, че някой ще се отнася към тях като към роднини.
Оказа се, че те не са първите преселници от Русия, които са си купили билети за Ню Йорк и са се озовали някъде другаде. Случвало се и преди — в Кардиф и разни други британски пристанища. И понеже много руски емигранти били евреи, старейшините на синагогата имаха опит. В деня след пристигането даваха на заблудените пътници топла закуска и обменяха парите им в паундове, шилинги и пенсове, след което ги водеха в приюти с евтини стаи.
Като във всеки град по света, в Кардиф имаше хиляди конюшни. Лев научи достатъчно думи, за да може да каже, че е опитен в работата с коне. Тръгна да обикаля града и да си търси работа. На хората не им трябваше много време да видят, че го бива с животните, но дори добре разположените работодатели искаха да му зададат някои въпроси, които той не разбираше и не можеше да отговори.
В отчаянието си почна да учи по-бързо и след няколко дни можеше да разбира цените и да си купува хляб или бира. Работодателите обаче задаваха сложни въпроси, навярно за това къде е работил досега и дали е имал проблеми с полицията.
Върна се в моряшката мисия и обясни проблема си на руснака в малкия кабинет. Получи адрес в Бюттаун, най-близкия до доковете квартал. Трябваше да пита за Филип Ковал — произнасяха го „Коул“ — познат като Коул Поляка. Коул се оказа бригадир, който наемаше евтино чужденци работници и говореше по малко от повечето европейски езици. Каза на Лев да го чака следващия понеделник в десет сутринта в предния двор на главната гара заедно с куфара му.
Лев остана толкова доволен, че дори не попита за каква работа става въпрос.
Появи се с още няколкостотин мъже, основно руснаци, но също и немци, поляци и други славяни, както и един чернокож африканец. С удоволствие отбеляза и присъствието на Спиря и Яков.
Наблъскаха ги в един влак с билети, купени от Коул, и се упътиха на север през живописна планинска местност. Между зелените склонове на хълмовете, промишлените градчета се разполагаха като излята в долините тъмна вода. Във всеки град имаше поне една кула с чифт огромни колела на върха. Лев научи, че основното препитание на населението в региона е въгледобивът. Няколко от мъжете с него бяха миньори. Други владееха подобни занаяти като например металообработване. Но мнозина нямаха никаква квалификация.
След час слязоха от влака. Докато се изнизваха от гарата, Лев разбра, че това не е обикновена работа. Тълпа от няколкостотин мъже, всички в шапки и груби работнически дрехи, ги чакаха на площада. В началото мълчаха заплашително, след това един от тях извика нещо, а останалите бързо се включиха. Лев нямаше представа какво викаха, но не можеше да сбърка враждебния тон. Двадесет-тридесет полицаи удържаха тълпата.
— Кои са тези? — уплашено попита Спиря.
— Ниски, мускулести, със сурови лица и чисти ръце — бих казал, че са стачкуващи миньори — каза Лев.
— Сякаш искат да ни убият. Какво става, по дяволите?
— Ние сме стачкоизменници — мрачно отвърна Лев.
— Бог да ни е на помощ.
Коул Поляка извика „След мен!“ на няколко различни езика и всички тръгнаха по главната улица. Тълпата продължи да вика, мъжете размахваха юмруци, но никой не прекрачи въображаемата линия. Лев никога досега не беше изпитвал благодарност към полицията.
— Ужасно е — рече той.
— Сега знаеш какво е да си евреин — отвърна Яков.
Подминаха викащите миньори и тръгнаха нагоре по улиците между редиците къщи. Лев забеляза, че много от къщите изглеждат празни. Хората още ги зяпаха, но обидите спряха. Коул започна да разпределя мъжете из къщите. Лев и Спиря с изумление получиха цяла къща само за двамата. Преди да си тръгне, Коул им посочи мината — кулата с двете колела — и им каза да са там утре сутрин в шест. Миньорите щяха да копаят въглища, другите — да поддържат тунелите и оборудването. Лев щеше да се грижи за понитата.
Лев огледа новия си дом. Не беше дворец, но пък за сметка на това беше чисто и сухо. Имаше една голяма стая на долния етаж и две на горния — спалня за всеки един от двамата! Никога не беше имал собствена стая. Мебели липсваха, но те бяха свикнали да спят на пода, а през юни не им трябваха дори одеяла.