— Точно така — каза тя. Той затвори очи, но тя му каза: — Гледай ме, скъпи мой, гледай ме, докато го правиш — и той ги отвори отново.
Лицето й бе зачервено и тя дишаше тежко през разтворените си устни. Тя сграбчи ръката му и го поведе, както той го беше сторил в ложата на операта. Мод прошепна:
— Вкарай пръста си.
Тя се облегна на рамото му. Той усещаше горещия й дъх през дрехите си. Притискаше се към него на тласъци. След няколко мига простена гърлено, подобно на сподавения вик на сънуващ човек, и се отпусна върху него.
Валтер чу как вратата се отваря, а след това — гласа на лейди Хърмия.
— Хайде, Мод, скъпа, трябва да си ходим.
Той дръпна ръката си и Мод бързо приглади полата. С разтреперан глас тя каза:
— Боя се, че грешах, лельо Хърм, а господин фон Улрих е бил прав — Дунав, а не Волга, минава през Белград. Сега го видяхме в атласа.
Те се приведоха над книгата и лейди Хърмия се подаде иззад лавицата.
— Не съм се и съмнявала — рече възрастната жена. — Мъжете обикновено са прави за тия неща, а хер фон Улрих е и дипломат и му се налага да знае много факти, с които жените не бива да се занимават. Не трябва да спориш, Мод.
— Предполагам, че си права — отвърна Мод със смайваща неискреност.
Те напуснаха библиотеката и прекосиха коридора. Валтер отвори вратата към салона, където бяха всички останали. Лейди Хърмия влезе първа. Мод я последва и го погледна. Валтер вдигна дясната си ръка, сложи върха на пръста в устата си и го облиза.
II
„Това не може да продължава“, мислеше си Валтер на път към посолството. Все едно беше някой ученик. Мод беше на двадесет и три, той — на двадесет и осем, а още им се налагаше да прибягват до всякакви хитрини, за да прекарат пет минути насаме. Време беше да се оженят.
Трябваше да иска разрешението на Фиц. Бащата на Мод бе починал и Фиц се явяваше главата на семейството. Със сигурност би предпочел тя да се омъжи за някой англичанин. Но в крайна сметка щеше да склони — сигурно се тревожеше, че никога няма да успее да ожени сестричката си.
Не, основният проблем беше Ото. Той искаше Валтер да се ожени за някоя добропорядъчна пруска девойка, която с радост ще прекара остатъка от живота си в раждане и отглеждане на наследници. А когато Ото искаше нещо, той правеше всичко по силите си, за да го постигне, и преодоляваше съпротивата безжалостно — това го правеше добър армейски офицер. Никога не би му минало през ума, че синът му има право да избере съпругата си без вмешателство или натиск. Валтер би предпочел насърчението и подкрепата на баща си — въобще не гледаше с ентусиазъм на неизбежния сблъсък между тях. Неговата любов обаче беше по-силна от синовната почит.
Беше неделя вечер, но Лондон не бе спокоен. Въпреки че Парламентът не беше в сесия и уайтхолските величия се бяха оттеглили в домовете си в предградията, политиката продължаваше в дворците на Мейфеър, в мъжките клубове по „Сейнт Джеймс“ и в посолствата. На улицата Валтер разпозна няколко членове на Парламента, двама заместник-министри от външното министерство на Великобритания и неколцина европейски дипломати. Чудеше се дали британският външен министър и любител на птиците сър Едуард Грей е останал в града за почивните дни, вместо да посети любимата си провинциална виличка в Хемпшър.
Валтер намери баща си да чете дешифрирани телеграми на бюрото.
— Това може би не е най-подходящият момент да ти съобщя новините си — започна Валтер.
Ото изсумтя и продължи да чете.
Валтер тръгна направо:
— Влюбен съм в лейди Мод.
Ото вдигна поглед.
— Сестрата на Фицхърбърт? Предполагах го. Имаш дълбоките ми съболезнования.
— Моля, дръжте се сериозно, тате.
— Не, ти се дръж сериозно. — Ото остави книжата. — Мод Фицхърбърт е феминистка, суфражетка и бунтарка. Не става за жена на никого, да не говорим за немски дипломат от добро семейство. Повече да не съм чул за нея.
На върха на езика на Валтер застанаха остри думи, но той стисна зъби и се удържа.
— Тя е прекрасна жена и я обичам, тъй че по-добре да говориш учтиво за нея, без значение какво е мнението ти.
— Ще говоря, каквото мисля — небрежно подхвърли Ото. — Тя е ужасна.
Той закова поглед в телеграмите си.
Валтер погледна купената от баща му кремава фруктиера.
— Не — каза той и вдигна купата. — Няма да говориш, каквото мислиш.