— Мирни решения? — Ото усърдно закима. — Ти си млад идеалист. Мислиш си, че на всеки въпрос има отговор.
— Ти всъщност искаш война — невярващо промълви Валтер. — Наистина искаш война.
— Никой не иска война — рече Ото. — Но понякога е по-добра от алтернативата.
III
Мод беше наследила минимална издръжка от баща си — триста паунда годишно, които едва стигаха да си купува рокли за сезона. Фиц получи титлата, земите, къщите и почти всичките пари. Така работеше английската система. Но не това гневеше Мод. Парите не значеха много за нея. Дори от своите триста нямаше нужда. Фиц плащаше за всичките й прищевки без въпроси. Той смяташе, че да пестиш пари е неджентълменско.
Най-много я огорчаваше, че няма образование. На седемнайсет беше обявила, че ще ходи в университет — и всички й се изсмяха. Оказа се, че трябва да идваш от добро училище и да положиш изпити, преди да те приемат. Мод не беше ходила на училище и макар че можеше да обсъжда политиката с водещите държавници, никой от множеството гувернантки и учители не я бяха подготвили за явяване на какъвто и да е изпит. Тя плака и фуча дни наред, и дори днес мисълта можеше да й развали настроението. Това я направи суфражетка — разбираше, че момичетата никога няма да получат добро образование, докато жените не получат право на глас.
Често се чудеше защо се омъжват жените. Обричаха се на доживотно робство и тя често се питаше какво получават в отплата. Сега вече знаеше отговора. Никога не бе чувствала нищо толкова силно, колкото любовта си към Валтер. А нещата, които вършеха, за да я изразят, й носеха най-изящна наслада. Да могат да се докосват един друг по всяко време би било рай. Би се поробила трижди, ако това бе цената.
Но заробването не беше нужно, поне не и с Валтер. Тя го беше питала дали смята, че жената трябва да се подчинява на съпруга си във всичко, и той отговори:
— Определено не. Не виждам къде е подчинението в подобни отношения. Двама възрастни, които се обичат, трябва да могат да взимат решения заедно, без единият да се подчинява на другия.
Тя мислеше много за живота им заедно. Няколко години подред вероятно щяха да го пращат из разни посолства и щяха да обиколят света — Париж, Рим, Будапеща, може би още по-далеч — Адис Абеба, Токио, Буенос Айрес. Сети се за историята на Рут от Библията: „Където идеш ти, там ще дойда и аз.“5 Синовете им щяха да бъдат научени да се държат с жените като с равни, а дъщерите им щяха да пораснат независими и със силна воля. Може би щяха да се настанят в къща в Берлин, тъй че децата да могат да отидат в добри немски училища. В някакъв момент Валтер несъмнено щеше да наследи Цумвалд, имението на баща си в Източна Прусия. Когато остарееха и децата им пораснеха, щяха да прекарват повече време в провинцията, да обикалят из имота, да четат един до друг вечерно време и да размишляват как се е променил светът от младостта им.
Мод трудно можеше да мисли за нещо друго. Стоеше в кабинета си в Евангелска църква Голгота, съзерцаваше списъка с цените на медицинските материали и си спомняше как Валтер облиза върха на пръста си на вратата на дневната на херцогинята. Хората започваха да забелязват колко е отнесена — доктор Грийнуолд я беше попитал дали е добре, а леля Хърм й каза да се събуди.
Опита да се съсредоточи във формуляра за поръчки, но този път я прекъсна леко почукване. Леля Хърм надникна и рече:
— Имаш посетител. — Със страхопочитание й подаде визитната картичка.
Генерал Ото фон Улрих
Аташе
Посолство на Германската империя
Карлтън хаус. Лондон
— Бащата на Валтер! Какво, за Бога…?
— Какво да му кажа? — прошепна леля Хърм.
— Предложи му чай или шери и го покани.
Фон Улрих беше официално облечен в редингот със сатенени ревери, бяла жилетка от пике и раирани панталони. Червендалестото му лице се потеше в летните жеги. Беше по-закръглен от Валтер и не толкова хубав, но и двамата имаха военна стойка — изправен гръб и вирната брадичка.
Мод си придаде обичайния безгрижен вид.
— Уважаеми господин фон Улрих, това официално посещение ли е?
— Искам да си поговорим за сина ми — каза той. Английският му беше почти толкова добър, колкото на Валтер, макар да имаше акцент, за разлика от сина си.
— Колко любезно от Ваша страна да заговорите веднага по същество — отвърна Мод с лек сарказъм, който той не усети. — Моля, заповядайте. Лейди Хърмия ще поръча нещо освежително.