— Какво има, милейди?
— О, Уилямс, трябваше да го оставя.
Етел предположи, че ставаше дума за Валтер фон Улрих.
— Но защо?
— Баща му дойде да ме види. Така и не бях обмислила истински факта, че Великобритания и Германия са врагове и че бракът с мен ще съсипе кариерата на Валтер и вероятно тази на баща му.
— Но всички казват, че няма да има война. Сърбия не е достатъчно важна.
— Ако не сега, ще има по-късно. А дори никога да не се случи, заплахата е достатъчна. — Около тоалетката имаше набор от розова дантела; Мод я човъркаше нервно и късаше скъпия плат. „Щяха да са нужни няколко часа да се поправи“, пресметна Етел. Мод продължи:
— Никой в немското външно министерство не би поверил никакви тайни на Валтер, ако е женен за англичанка.
Етел наля кафе в порцеланова чашка и я подаде на Мод.
— Господин фон Улрих ще се откаже от работата си, ако наистина Ви обича.
— Но аз не искам да го прави! — Мод спря да разплита коприната и отпи от кафето.
— Не мога да съм човекът, сложил край на кариерата му. Каква основа на брака би било това?
„Би могъл да има друга кариера“, помисли си Етел; „и ако наистина те обича, ще го направи.“ Тогава се сети за мъжа, когото тя обичаше и колко бързо страстта му се охлади, щом стана неудобна. „Ще си мълча“ — рече си тя. „Нищичко не зная.“ Тя попита:
— Какво казва Валтер?
— Не съм го виждала. Написах му писмо. Спрях да ходя там, където обикновено се засичаме. После взе да се обажда в къщата и стана неудобно да казвам на слугите, че ме няма. И така се върнах тук с Фиц.
— Защо не искате да говорите с него?
— Защото знам какво ще се случи. Ще ме прегърне, ще ме целуне и ще се предам.
„Чувството ми е познато“, каза си Етел.
Мод въздъхна.
— Умълчана си тази сутрин, Уилямс. Сигурно си имаш свои неволи. Трудни ли са нещата за вашите с тази стачка?
— Да, милейди. Целият град е на минимални дажби.
— Още ли храните децата на миньорите?
— Всеки ден.
— Добре. Брат ми е много щедър.
— Да, милейди.
„Когато му изнася“, каза си тя.
— Е, по-добре да те оставям да си работиш. Благодаря ти за кафето. Вероятно те отегчавам с проблемите си.
Импулсивно Етел хвана ръката на Мод.
— Моля Ви, недейте така. Винаги сте била толкова добра с мен. Много съжалявам за Валтер и се надявам винаги да ми споделяте проблемите си.
— Колко мили думи. — Очите на Мод отново се наляха със сълзи. — Много ти благодаря, Уилямс. — Тя стисна ръката на Етел и я пусна.
Етел взе подноса и излезе. Когато стигна до кухнята, икономът Пийл я попита:
— Да не си сбъркала нещо?
„Нямаш си представа“, рече си тя наум.
— Защо питаш?
— Негова Светлост иска да те види в библиотеката в десет и половина.
„Значи официален разговор“, помисли си Етел. „Може би беше по-добре.“ Щеше да ги разделя бюрото и тя нямаше да се изкуши да се хвърли в ръцете му. Така по-лесно щеше да удържи сълзите си. Трябваше да бъде хладна и неемоционална. Целият й по-нататъшен житейски път щеше да бъде решен от този разговор.
Зае се със задълженията си из къщата. Тай Гуин щеше да й липсва. През годините работа беше заобичала елегантните стари мебели. Беше научила имената им и различаваше торшера, бюфета, гардероба или шкафчето за ноти и книги. Докато бършеше праха и лъскаше дървото, забелязваше инкрустациите, фестоните и завъртулките, краката на столовете, оформени като стъпили на кълбо лъвски лапи. Понякога някой като Пийл казваше: „Това е френско — Луи XV“, и тя разбра, че всяка стая е украсена и обзаведена в отделен стил — бароков, неокласически, готически. Никога повече нямаше да живее сред подобна мебелировка.
След час се насочи към библиотеката. Всички книги бяха събрани от предците на Фиц. Понастоящем помещението не се ползваше особено. Беа четеше само френски романи, а Фиц въобще не четеше. Понякога гостите идваха тук за малко усамотение или за да използват комплекта за шах от слонова кост на централната маса. Тази сутрин по заръка на Етел щорите бяха спуснати наполовина, за да заслоняват стаята от юлското слънце и да я пазят хладна. В резултат библиотеката тънеше в полумрак.