— Има ли някакви условия? — студено попита тя.
— Условия?
— Към предложението на графа.
Солмън се прокашля.
— Обичайните, разбира се.
— Обичайните? Значи сте го правил и преди.
— Не за граф Фицхърбърт — бързо поясни той.
— Но за другиго.
— Да се придържаме към настоящото положение, ако може.
— Може. Продължете.
— Не бива да вписвате името на графа на свидетелството за раждане на детето, нито пък по друг начин да разкривате комуто и да е, че той е бащата.
— Според наблюденията Ви, господин Солмън, жените обикновено приемат ли тези Ваши условия?
— Да.
„Разбира се“, с огорчение си помисли тя. „Какъв избор имаха? Нямат право на нищо, затова вземат каквото им се предлага. Естествено, че ще приемат условията.“
— Има ли други?
— След като напуснете Тай Гуин, не трябва по никакъв начин да опитвате да се свържете с Негова Светлост.
„Значи“, рече си Етел, „не иска да вижда мен или детето си.“ Разочарованието се надигна в нея като вълна от слабост — ако не седеше, би паднала. Стисна челюсти, за да удържи сълзите. Когато се овладя, каза:
— Нещо друго?
— Мисля, че това е всичко.
Етел се изправи.
Солмън произнесе:
— Трябва да се свържете с мен, за да уточним къде ще получавате месечната си издръжка. — Той извади сребърна кутийка от джоба си и изтегли от нея картичка.
— Не — отвърна тя, когато той й я подаде.
— Но ще Ви се налага да се свържете с мен, за да…
— Не, няма — повтори тя.
— Какво имате предвид?
— Предложението е неприемливо.
— Не бъдете глупава, г-це Уилямс…
— Ще го кажа пак, господин Солмън, за да няма съмнение в ума Ви. Предложението е неприемливо. Отговорът ми е „не“. Нямам какво повече да Ви кажа. Приятен ден.
Излезе и затвори вратата зад себе си с трясък.
Върна се в стаята си, заключи вратата и си изплака очите.
Как можеше Фиц да е толкова жесток? Наистина ли никога не искаше да я вижда? Нито бебето си? Нима мислеше, че всичко случило се между тях може да бъде заличено с двадесет и четири лири годишно?
Наистина ли не я обичаше повече? Беше ли я обичал някога? Тя идиотка ли беше?
Мислеше си, че той я обича. Беше уверена, че това значи нещо. Може да се е преструвал през цялото време и да я е мамил, но не й се вярваше. Една жена можеше да познае кога мъжът се преструва.
Защо тогава правеше това сега? Сигурно потискаше чувствата си много силно. Може би емоциите му бяха повърхностни. Възможно беше. Може наистина да я е обичал, но с любов, която е забравил лесно, когато е станала неудобна. Подобна слабост на характера може да й е убягнала в пожара на страстите.
Коравосърдечието му поне я улесняваше в пазаренето. Нямаше нужда да мисли за чувствата му. Можеше да се съсредоточи върху опита да получи най-доброто за себе си и детето си. Постоянно трябваше да си представя как тате си върши работата. Жените не бяха съвсем безсилни, въпреки законите.
Предположи, че Фиц вече ще се тревожи. Сигурно е очаквал тя да приеме или в най-лошия случай — да се пазари за по-висока цена и тогава тайната му щеше да остане тайна. Сега нямаше да е само нервен, а и объркан.
Тя не остави на Солмън възможност да я попита какво иска. Нека се лутат на тъмно още малко. Фиц щеше да започне да се опасява, че Етел иска да си отмъсти, като каже на княгиня Беа за бебето.
Погледна през прозореца към часовника на покрива на конюшните. Почти дванадесет. На моравата отпред прислугата сигурно подготвяше обяда за миньорските деца. Княгиня Беа също така обичаше да се среща с домоуправителката по това време. Често се оплакваше — не харесвала цветята в коридора, униформите на лакеите не били изгладени, боята на стълбищната площадка се лющела. Домоуправителката на свой ред имаше въпроси за разпределението на стаите за гости, подновяване на порцелана и стъклото, наемане и уволняване на камериерки и помощнички в кухните. Фиц обикновено пристигаше в същата стая около дванадесет и половина за чаша шери преди обяд.
Тогава Етел щеше да започне мъчението.
III
Фиц гледаше как децата на миньорите се редят за обяда си — или „вечерята“, както го наричаха. С мръсни лица, невчесани коси, парцаливи дрехи, но на вид щастливи. Децата бяха изумителни. Тези бяха и сред най-бедните в околността, бащите им се бяха въвлекли в безизходен спор с шефовете си, но малките не даваха знак, че това ги засяга.