Лив усети как самообладанието й отново си идва на мястото. Няма да има повече сривове.
— Много професионално — обади се Торп.
Отправи поглед към него. Излъчваше спокойствие и увереност. Неприятно й беше, че за един кратък миг бе изпитала необходимост от него — обикновена необходимост да е там и да се облегне на него. Това беше лукс, който не можеше да си позволява.
— Номерът е да бъдеш професионалист — потвърди Лив. — Да кажем, че най-сетне сме постигнали съгласие в нещо.
Той се усмихна и отметна кичур коса, паднал на челото й.
— Искаш ли да се навъртам наоколо?
Изгледа го втренчено, обзета от противоречиви чувства. Защо така лесно успява да я развълнува?
— Не се дръж любезно с мен, Торп — измърмори тя. — Моля те, не се дръж любезно. По-просто е, когато си гаден.
Наведе се и докосна устните й със своите.
— Ще ти се обадя довечера.
— Недей! — възрази бързо, но той вече се отдалечаваше. Лив изруга и се извърна. Не може да се притеснява за Торп. Все още й предстои да събере информация и да довърши репортажа си.
Лив наблюдаваше записа за новините в единайсет. Усещането беше различно от онова, което бе изпитала по време на по-ранното си излъчване. Когато говореше, седнала зад плота, и се взираше в собствения си образ на екрана, можеше да отдели чувствата от работата. Сега, сама в апартамента си, докато наблюдаваше кадрите като обикновен друг зрител, трагедията отново я връхлетя. Шейсет и двама човека бяха загинали, а още петнайсет бяха настанени в болница, включително четирима пожарникари. Данните все още не бяха официални, но, изглежда, грешка на пилота беше причината за удара.
Лив си помисли за жената, която се опитваше да утеши на тротоара — скъпоценният албум със снимки, който притискаше, първоначалната мъка, после скръбта. Нямаше оцелели от шестия етаж.
Беше истинско щастие, че е станало по това време на деня. Така се изрази и самата тя в репортажа си. Повечето апартаменти са били празни. Децата са били на училище, възрастните на работа. Но малкото момченце от апартамент 610 е било с грип.
Лив стана и изключи телевизора. Не може да мисли за това, не може да продължава да си го повтаря. Притисна ръце към слепоочията си. Време е да глътне два аспирина и да си ляга. Нищо не може да промени случилото се в ранните утринни часове и е време да се отърси от него.
Докато се промъкваше в леглото, изведнъж се сети, че е пропуснала да вечеря. Може би гладът е отчасти виновен за силното главоболие, но беше прекалено изтощена, за да поеме каквото и да е друго, освен аспирина. Затвори очи и остана да лежи в тъмнината.
Беше решила, че това е, което желае — спокойствие, уединение. Никой, от когото да зависи — никой, за когото да отговаря. Каквото притежаваше сега, си беше нейно; грешките, които допускаше, също си бяха нейни. Така е най-добре.
Отвори очи и се загледа в тавана, като се питаше кога ли точно бе започнала да изпитва съмнение.
Телефонът до нея избръмча и тя се надигна. Зашари с пръсти за копчето на нощната лампа, после взе молив едновременно с вдигането на слушалката. Кой друг, освен от студиото, може да й звъни посред нощ?
— Ало, да?
— Здравей, Лив.
— Торп? — Пусна молива и легна обратно. Невероятен е.
— Събудих ли те?
— Да — излъга тя. — Какво искаш?
— Исках да ти кажа „лека нощ“.
Въздъхна, а после се почувства доволна, че не може да види усмивката й. Не желаеше с нищо да го насърчава.
— Събуди ме, за да ми кажеш „лека нощ“?
— Забавих се. Току-що се прибирам. — Торп издърпа вратовръзката си. Ако имаше нещо, което да мрази в работата си, това бяха вратовръзките. — Искаш ли да знаеш къде бях?
— Не — пресече ентусиазма му и го чу как се подсмихна. По дяволите, каза си наум, после повдигна възглавницата под гърба си. Искаше да знае. — Добре де, къде беше?
— На среща с Ливовиц.
— Ливовиц? — Вниманието й вече бе пробудено. — Шефът на службата?
— Същият — изу обувките си Торп.
— Не знаех, че е във Вашингтон. — Колелцата започваха да се задвижват в главата й. Ливовиц няма да предприеме пътуване от Ню Йорк до Вашингтон без сериозна причина. — Какво иска?
— Харис Макдоуъл ще излезе в пенсия в края на годината. Предложи ми мястото.
Новината не беше чак толкова изненадваща, колкото небрежният му тон. Да ти предложат мястото на Макдоуъл не е нещо, което може да се приема несериозно. Слана, власт, пари. Да те смятат достоен да заемеш стола на Макдоуъл не е случаен комплимент. Това си е признание от най-висока степен.