Но аз не съм Мелинда, напомни си Лив, докато се освобождаваше от сакото на костюма си. А и вече беше сляла ден и половина в безкрайни двайсет и четири часа. Утре, помисли си тя, няма да има нито миг почивка. Погледна в огледалото и забеляза леките сенки от умора. Няма да е добре да се видят в камерата. Чаша чай, после бърз преглед на записките и сън, реши окончателно. Тъкмо се беше отправила към телефона, за да даде поръчката, когато чу почукването на междинната врата.
Намръщи се и въздъхна с досада. Ако някой от другите репортери има желание да се забавлява или да обсъжда събитията около Съмърфилд, тя не проявява интерес.
— Кой е?
— Само още един член на трудовата журналистика, Кармайкъл?
— Торп! — Думата изскочи от устата й с необуздано възмущение. Без да се замисля, издърпа резето и отвори вратата. Беше се подпрял на касата, усмихнат, облечен само с износен хавлиен халат. Косата му беше още мокра от душа и край него се носеше ухание на сапун и лосион за бръснене. — Какво правиш тук?
— Отразявам новините — съвсем сериозно отвърна той. — Това ми е работата.
— Много добре знаеш какво имам предвид — изсъска през зъби тя. — Какво правиш в съседната на моята стая?
— Щастлив жребий? — подсказа й той.
— Колко плати на регистрацията, за да го уредят?
Торп се усмихна.
— Не съм длъжен да отговарям на подвеждащи въпроси, Лив. Трябва да го преработиш и да го зададеш отново. — Все така усмихнат, плъзна поглед по обутите й в чорапи крака. — Излизаш ли?
— Не, не излизам — скръсти ръце Лив и се приготви за разгорещен отпор.
— Добре, бих предпочел спокойна вечер у дома — пристъпи крачка в стаята й. Ръката на Лив се стрелна към гърдите му.
— Виж сега, Торп… — Дланта й докосна голата му кожа там, където халатът се прихлупваше и рязкото движение го разтвори още повече. Тъмни къдрави косъмчета я покриваха чак до кръста. Без ни най-малко да се засрами, продължи да й се усмихва, след като тя отдръпна ръката си. — Непоносим си!
— Старая се. — Вдигна ръка и нави кичур от косата й около пръста си. — Ако предпочиташ да излезеш…
— Няма да излизам — яростно повтори тя. — И няма да има никаква спокойна вечер също така. Искам да разбереш…
— Не си ли чувала, че на чужда земя сънародниците трябва да се поддържат? — Усмивката му изведнъж стана момчешка, невъзможно бе да й се устои. Лив се напрегна да задържи устните си неподвижни.
— Аз съм изключение от правилото, Торп. — После добави с отчаяна нотка: — Защо не ме оставиш на мира?
— Лив, не е прието един мъж да оставя годеницата си сама.
Тонът му бе толкова разумен, че й трябваха цели десет секунди, преди да реагира.
— Годеница? Не съм ти годеница — извика насреща му. — Няма да се омъжвам за теб!
— Искаш ли да прибавим още стотачка към облога?
— Не! — Лив забоде пръст в гърдите му. — Чуй ме сега, Торп. Фантазиите ти са си твоя работа — не ме занимавай с тях! Не ме интересува!
— Може и да те заинтересуват — подхвърли подкупващо той. — Някои от фантазиите ми са наистина вълнуващи.
— И няма да сия в съседство с ненормален. Ще взема друга стая. — След тези думи тя се извърна и се отдалечи.
— Уплаши се? — запита той и я последва, докато грабваше чантата си.
— Да се уплаша? — Лив тръшна чантата на пода и се обърна към него. — В деня, в който се уплаша…
— Имах по-добро мнение за теб. — Отметна глава и се загледа в зачервеното й от гняв лице. — Може би не си сигурна, че ще успееш да устоиш да не… ъ-ъ, почукаш на вратата ми.
Лив се взираше в него, неспособна да проговори.
— Да почукам? — изрече задавено. — Мислиш… мислиш, че те намирам толкова неустоим, толкова… толкова…
— Желан? — подсказа й услужливо.
Лив стисна ръце в юмруци.
— Нямам никакъв проблем да ти устоя, Торп.
— Не?
Преди да успее да си поеме дъх, се озова в ръцете му. Преди дори да успее да си помисли да протестира, устните му бяха върху нейните. Плътно притисната — толкова плътно, че тялото й сякаш се разтапяше само. Устните му бяха уверени, не толкова нетърпеливи, колкото настойчиви. Този път, вместо да я уговаря да се предаде, той го изискваше. Контролът, макар да се крепеше на твърде нестабилно основа, беше изцяло в негови ръце. Заровил пръсти в косите й, той издърпа главата й назад и продължи да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко.
— Няма ли проблеми, Лив? — прошепна, отделяйки устните си само на един дъх разстояние.
Дишането й беше накъсано. Поклати глава, преди да заговори, но той не й даде възможност.