Напълно изтощена остана да лежи почти цял час във ваната, като изчака умората да се отцеди от нея. Но въпреки това все още се чувстваше напрегната. Стаята беше прекалено тиха, прекалено празна, а тя все още твърде възбудена от събитията през деня. Започна да съжалява, че отклони предложението на екипа да отиде с тях на вечеря.
Все още беше рано, забеляза тя. Твърде рано. Не й се искаше да прекара втора самотна нощ в хотелската стая. Ако реши, има колкото искаш журналисти, които би могла да потърси, за да си правят компания в някое заведение. Но Лив установи, че не й се иска вечерта й да мине в разговори и припомняне на събитията от деня. Искаше да види Лондон. Забрави умората си и започна да се облича.
Навън беше студено и надвисналата през целия ден, влага над града все още се усещаше. Беше облякла леко палто върху клина и пуловера си. Тръгна, без да се замисля за посоката. Улиците бяха задръстени от коли и миризмата на изгорели газове погъделичка носа й. Чу Биг Бен да отмерва осем. Ако смята да вечеря, трябва да открие ресторант. Но продължи да върви.
Отново си припомни пътуването преди дванадесет години. Тогава се движеше с ролс — от паметник на паметник. Имаше градинско парти в Бъкингамския дворец. В бледорозова рокля от органдин и широкопола шапка, Мелинда се представи на кралицата. Лив си спомняше колко силно й се искаше да посети лондонския Тауър. Майка й бе сметнала, че разходка из Националната галерия ще бъде по-поучителна. Старателно разглеждаше картините и в същото време си мислеше как ужасно й се иска да види вътрешността на някоя кръчма.
Някога, преди не чак толкова много години, Дъг обмисляше да предприемат пътешествие до Лондон. Беше в колежанските им дни, когато все още имаха мечти. Но никога не разполагаха с достатъчно пари, за да отделят за самолетни билети. А след това не разполагаха с достатъчно любов, за да отделят за мечти. Лив се отърси от мрачното си настроение. Сега е тук, свободна да види Тауър или някоя кръчма, или да се качи в метрото. Но няма с кого да сподели преживяното. Няма с кого да…
— Лив! — Обърна се и се сблъска с Торп. Взираше се в нея с ръка на рамото й. За момент го изгледа разсеяно. — Сама? — попита той, но не се усмихна.
— Да, аз… — Опита се да измисли нещо. — Да, реших, че бих могла да поразгледам града.
— Изглеждаше малко отнесена. — Пусна рамото й и пъхна ръце в джобовете си.
— Просто се бях замислила. — Лив тръгна отново и той закрачи редом с нея.
— Идвала ли си и преди в Лондон?
— Веднъж, преди много години. А ти?
— На млади години. — Известно време вървяха мълчаливо. Сдържаността, която чувстваше у него, беше нещо ново за нея. — Няма нищо ново за терористите — продума след малко.
— Да, знам. Прекарах следобеда в Скотланд Ярд. Предполагам, че са действали самостоятелно.
Торп сви рамене.
— Имали са много сложна, много скъпа екипировка, но, изглежда, не са знаели как да я използват. Били са обречени.
— Глупаво е — тихо изрече Лив и се замисли за четиримата мъже, привлекли светлините на прожекторите върху себе си за един кратък миг. — Напълно безсмислена смърт.
Отново потънаха в мълчание и продължиха да вървят в студената вечер. Неочаквано, Торп постави ръка на рамото й.
— Лив, днес там наоколо хвърчаха много куршуми.
— Да?
— Цяло чудо е, че никой от пресата или от зрителите не беше убит.
— Да.
Няма да облекчи положението му. Торп изпусна нетърпелива въздишка.
— Ако съм прекалил тази сутрин, то е, защото бях престанал да те възприемам като журналист. Знаех само, че си жена и че не искам да пострадаш.
Тя мълчаливо се взря в лицето му.
— Това извинение ли е?
— Не, обяснение.
Лив се замисли за момент.
— Добре.
— Какво добре?
— Смятам, че е разумно обяснение. — Сега вече се усмихна. — Но следващия път, когато ми се изпречиш на пътя при някое събитие, ще получиш не особено нежно сръчкване в ребрата. Разбрано?
— Разбрано — кимна той и отвърна на усмивката.
— Вечерял ли си, Торп? — попита го, след като отново тръгнаха.
— Не, слушах шикалкавенията на Доналдсън.
— Гладен ли си?
Той сведе поглед към нея, извил учудено едната си вежда.
— Това покана ли е, Оливия?
— Не, въпрос. Отговори с „да“ или „не“.
— Да.
— Някой ми беше казал, че сънародниците трябва да се поддържат на чужда земя — подхвърли тя. — Какво е твоето виждане?