Намериха маса в един ъгъл. Лив седна с гръб към стената. На бара клиентите бяха рамо до рамо. От непринуденото им държане стигна до извода, че повечето са редовни посетители. По-встрани някой свиреше на пиано, по-скоро ентусиазирано, отколкото майсторски. Множество гласове се включваха в песента.
Водеха се разговори — една непрекъсната глъчка. От време на време се извисяваше отделен глас, така че Лив долавяше откъслечни изрази. Тематиката се простираше от нападението над погребалната процесия до нечий неприятен шеф.
— К’во шъ пийте? — изгледа ги подозрително сервитьорката, която важно пристъпи към тях.
— Бяло вино за дамата — отвърна Торп. — За мен бира.
— О, американци! — Това, изглежда, й хареса. — На екскурзийка?
— Точно така — потвърди Торп. Тя се изсмя бързо и пое обратно към бара.
— Имаме си двамца американци, Джейк — подхвърли на бармана. — Дай да ги обслужим.
Лив се разсмя тихичко.
— Откъде знаеш за това място, Торп?
— Бях в командировка преди няколко години. — Поднесе запалката към върха на цигарата си. — Един американец, прикрепен към посолството ни, си въобразяваше, че е голям майстор в шпионажа. Той ми определи среща тук.
— Шпионаж значи. — Лив се приведе напред, като се подпря с лакти върху дървената маса. — И какво излезе?
— Ядец.
— О, стига, Торп — поклати разочаровано глава тя. — Поне измисли нещо.
— Как ще ти звучи, че съм се внедрил на своя глава в международна шпионска мрежа и след това съм разкрил историята в новините в шест?
— Много по-добре — кимна утвърдително.
— Готово, янки — постави сервитьорката чашите пред тях. — Ако искате по още едно, само свирнете.
— Знаеш ли — подхвана Лив, след като отново останаха сами. — Почти напълно пасваш на образа.
— Образ?
— Смелият, самоуверен новинар. — Отпи от виното си и после му се усмихна. — Нали знаеш, леко измачкано пардесю, уморено от живота лице. Изправен пред някое правителствено учреждение или пред някоя мръсна яма, да съобщава новините под лекия дъждец. Задължително трябва да ръми.
— Нямам пардесю — изтъкна той.
— Не разваляй всичко.
— Дори и заради теб — добави той с усмивка — няма да коментирам от мястото на събитието, облечен с пардесю.
— Съкрушена съм.
— Аз пък съм впечатлен.
— Така ли? От какво?
— От представата ти за полевия репортер.
— Такава беше представата ми, преди да вляза в играта — съгласи се тя. — Мислех си, че ще се срещам с пропаднали типове от подземния свят в долнопробни барове и за нула време ще разкривам случаи, които ще разтърсват света. Историите ще се развиват шеметно една след друга. Приключения, вълнения, интриги.
— Никаква бумащина, цензура и редактиране на времето. — Торп отпи от бирата, загледан в нея. Как може някой да изглежда толкова добре след ден като този, който бе преживяла?
Смехът й бе топъл и одобрителен.
— Точно така. Мисля, че действителността започна да ми се изяснява в колежа, но ми се струва, че все още си бях запазила представата за приключения и слава. Остана в мен, докато не се наложи да отразявам първото убийство. — Потрепери бързо и отново се зае с виното. — Неща от този сорт бързо те връщат на земята. Ти успя ли да свикнеш да се справяш с това, Торп?
— Човек не свиква — отвърна той. — Но се справя.
Тя кимна, после отхвърли мрачните мисли. Пианистът беше минал на някаква меланхолична балада.
— Наистина ли пишеш роман?
— Казал ли съм такова нещо?
Лив се усмихна над ръба на чашата.
— Да, каза. За какво е?
— За политическа корупция, естествено. Ами твоят?
— Нямам такъв. — После вдигна поглед към него с лукави пламъчета в очите. В стомаха му запулсира тъпа болка. — Всъщност — заговори със снижен глас тя, след това се разколеба. — Може ли да ти се довери човек, Торп?
— Не.
Тя се изсмя сподавено.
— Разбира се, че не, но все пак ще ти кажа. Извън протокола — добави бързо.
— Извън протокола — съгласи се той.
— Когато бях в колежа и парите не достигаха, пописвах малко допълнително.
— О? — Запита се за какви ли недостигащи пари може да става въпрос, като се има предвид произходът й, но остави въпроса неизречен. — Какъв вид писане?
— Изпратих няколко материала за „Моята истинска история.“
Той се задави с бирата, после се взря в нея.
— Майтапиш се! Списанието за изповеди?
— Не се прави на толкова важен! Парите ми трябваха. Освен това — допълни тя с лека нотка на гордост — материалчетата доста си ги биваше.
— Нима? — изгледа я похотливо.