Веждите на Фреди рязко се повдигнаха и стигнаха почти до късата ѝ коса.
— Той ти говори?
— Да. Отначало се разбира бая трудно, ама после се свиква.
Фреди огледа дневната си — мрачна, претъпкана, вмирисана на снощната китайска храна за вкъщи, — сякаш ѝ беше интересна. Разговорът започваше да ѝ се струва все по-зловещ.
— Не знам, човече. Извърших си доброто дело, но никога не съм била самарянка.
— Ще ти плаща — каза Зет Бой. — Не много, обаче…
— Колко?
— Петдесет долара всеки път, като идеш в болницата.
— Защо?
Зет Бой не знаеше, но през 2013 в главата му все още бе останало достатъчно от Ал Брукс, че да отговори смислено:
— Ами… щото се знаете отдавна. От когато заедно сте поправяли компютрите на хората. Едно време.
Омразата на Брейди към Бабино беше несравнима с ненавистта му към К. Уилям Ходжис, но това не означаваше, че доктор Б. не е в списъка му с хора, на които ще отмъсти. Беше го използвал като опитно зайче, което беше отвратително. Беше загубил интерес към него, когато бе решил, че експерименталното му лекарство не действа, което беше още по-лошо. А най-гадното беше, че поднови „лечението“ след излизането на Брейди от кома — кой знае какво му беше инжектирал. Можеше да го убие, но Брейди не се страхуваше, защото и без това искаше да умре. Онова, което не му даваше покой, бе възможността тези инжекции да заличат новите му способности. Пред хората Бабино отхвърляше като нелепи предположенията, че пациентът може да действа чрез ума си, но всъщност вярваше в това, макар Брейди никога да не демонстрираше таланта си пред него въпреки насърченията му. Бабино смяташе, че е възможно психокинетичните способности на младежа да са резултат от медикамента, който беше нарекъл церебелин.
Отново започнаха да правят на Брейди компютърни томографии и изследвания с ядрено-магнитен резонанс.
— Ти си осмото чудо на света — каза му Бабино след поредното изследване през есента на 2013. Вървеше до Брейди, докато санитар буташе количката му към стая 217. Физиономията му изразяваше онова, което Брейди наричаше самодоволно злорадство. — Настоящото лечение е постигнало повече от това да спре разрушаването на мозъчните ти клетки — стимулирало е създаването на нови. По-издръжливи. Имаш ли представа колко е забележително?
„Имам, задник! — помисли си Брейди. — Затова не показвай резултатите на никого. Ако прокуратурата разбере, спукана ми е работата.“
Бабино го потупа по рамото, сякаш потупваше любимото си куче — жест, който Брейди ненавиждаше.
— Човешкият мозък е изграден от около сто милиарда нервни клетки. Тези в твоя център на Брока25 бяха сериозно увредени, но са се възстановили и дори броят им се увеличава с невиждана скорост. Някой ден ще си известен не като изверг, отнел живота на мнозина, а като спасител на много хора.
„Дори да се случи — помисли си Брейди, — ти няма да доживееш този ден. Гарантирам ти, смотаняко.“
„Творческата работа никога не ми е била силната страна“ — каза Фреди на Зет Бой. Но пък Брейди открай време беше творец, създател на изобретения, и докато месеците минаваха и 2013 отстъпи мястото си на 2014, той обмисляше как да превърне анимацията на „Вирче с рибки“ в онова, което Фреди определи като капан. И все нещо му се струваше не както трябва.
По време на посещенията ѝ не разговаряха за въздействието на електронната игра, а си припомняха (говореше предимно Фреди) за добрите стари дни в Киберпатрула. За всички откачени клиенти, с които се бяха сблъсквали. И за Антъни Тоунс Фробишър — гадния собственик на „Дискаунт Електроникс“. Фреди постоянно го споменаваше и се хвалеше, че му е казала право в очите думи, които преди не ѝ беше стискало да изрече. Беше скучна събеседница, но посещенията ѝ успокояваха Брейди и му помагаха да издържи безкрайните безсънни нощи, през които му се струваше, че ще прекара остатъка от живота си в стая 217 като опитно зайче на доктор Бабино, инжектиращ го с „витамини“.
„Трябва да му попреча — мислеше си. — Да поема контрол над него.“
За тази цел подобрената версия на анимацията трябваше да е съвършена. Ако се издънеше при първия си опит да проникне в съзнанието на Бабино, може би нямаше да има втора възможност.
Сега телевизорът в стая 217 работеше поне по четири часа дневно; Бабино обясни на старшата сестра Хелмингтън, че това е метод, чрез който „господин Хартсфийлд е подложен на външни стимули“.
Господин Хартсфийлд нямаше нищо против обедните новини (някъде по света винаги имаше я вълнуваща експлозия, я масово убийство), обаче повечето предавания, в които се подвизаваха готвачи, лечители мошеници или жени, разговарящи на уж важни теми, — бяха глупави. И все пак един ден, докато си седеше на стола до прозореца и гледаше „Награда-изненада“ (или поне се взираше в екрана), получи просветление. Участничката, оцеляла след бонус рунда, бе получила шанса да се бори за пътуване до Аруба с частен самолет. Изправиха я пред огромен компютърен екран с големи, движещи се разноцветни точки. От мацката се искаше да докосне пет червени, които да се превърнат в цифри. Ако сборът от тези цифри беше сто, плюс/минус пет, тя печелеше екскурзията.
25
Център на Брока — речедвигателният център в мозъка. При увреждания на този център пациентът е способен да възприема и да разбира какво му говорят, но не и да говори членоразделно. — Б.пр.