— Ще можеш ли?
— Да. Може да е по-лесно от ходенето. Виждаш ли полилея?
— Да. Изглежда направен от кости. Отврат.
— Това е дневната и вероятно онзи е там. Ако не е, ще чакаме да се появи. Видя ли, че държи „Заппит“, ще го застрелям. Без „Горе ръцете“, без „Легни с ръце зад гърба“. Нещо против?
— Нищо.
Коленичат и запълзяват. Ходжис оставя пистолета в джоба на палтото си, за да не се намокри от снега.
— Бил. — Шепотът ѝ едва се чува от усилващия се вятър.
Обръща се да я погледне. Подава му едната си ръкавица.
— Малка ми е — отказва той и се сеща за думите на адвокат Джони Кокран: „Щом ръкавицата не става, сама по себе си го оправдава“31. Странно какви неща минават през съзнанието на човек в подобни моменти. Само че тъкмо такъв момент май не е имал.
— Сложи я — шепне Холи. — За да стреляш, ръката ти трябва да е топла.
Права е и той почти успява да я нахлузи. Не покрива цялата му ръка, само пръстите, но те са важните.
Пълзят, Ходжис — малко по-напред. Болката още е силна, но след като не е на крака, стрелата в корема му тлее, вместо да гори.
„Трябва да си пазя силите — мисли си той. — Колкото да гръмна онзи.“
Разстоянието до прозореца на дневната е петнайсетина метра и на половината път непокритата му ръка вече е напълно безчувствена. Не може да повярва, че е довел тук, на километри от всякаква помощ, най-добрата си приятелка, че е изложил на риск живота ѝ и че пълзят в снега като деца, които си играят на войници. В „Хилтън“ аргументите му изглеждаха смислени и логични. Вече не.
Поглежда наляво към малибуто на Ал Библиотеката, затрупано от снега. Поглежда надясно и вижда покрита със сняг камара дърва за огрев. Поглежда пак прозореца на дневната, после рязко завърта глава към камарата дърва — алармата в главата му прозвучава с малко закъснение.
В снега има следи. Нямаше как да ги види от края на гората, но сега личат съвсем ясно. Водят от задната врата на къщата към дървата за огрев. „Излязъл е през задната врата — казва си. — Затова в кухнята свети. Трябваше да се сетя. Щях, ако не бях толкова зле.“
Бърка в джоба си за пистолета, обаче заради тясната ръкавица му е трудно да го напипа и когато най-сетне го хваща и се опитва да го извади, оръжието се заклещва. Иззад камарата дърва се надига тъмна сянка — не, не е сянка, а човек, който с четири подскока изминава петнайсетте метра помежду им. Прилича на извънземен във филм на ужасите — без лице, само с кръгли, изпъкнали очи.
— Холи, пази се!
Тя вдига глава точно когато прикладът на автомата се насочва към главата ѝ. Чува се противно изпукване и тя пада в снега по корем с разперени ръце: марионетка с прерязани конци. Когато онзи отново замахва с приклада, Ходжис най-сетне изважда пистолета от джоба си. Усеща и чува как китката му се чупи, вижда как пистолетът пада в дълбока снежна пряспа.
Все още на колене, поглежда нагоре и вижда висок мъж — много по-висок от Брейди — изправен пред неподвижната Холи. Носи маска, покриваща цялото му лице, и очила за нощно виждане.
„Гледал ни е как излизаме от гората — казва си. — Може дори да ни е наблюдавал в гората, докато нахлузвах ръкавицата на Холи.“
— Здравей, детектив Ходжис. — Човекът с маската говори на „ти“, явно няма време за учтивости.
Ходжис не отговаря. Пита се дали Холи е жива и ако е, дали някога ще се оправи след ужасния удар. Глупости! Брейди няма да ѝ даде възможност да се оправи.
— Идваш с мен вътре — заповядва Брейди. — Въпросът е дали да вземем госпожицата, или да я оставим тук, докато се превърне в ледена висулка. — После, сякаш е прочел мислите на Ходжис (според детектива може и да ги чете), добавя: — Още е жива, поне засега. Виждам, че диша. Но докога ли след такъв удар?
— Аз ще я нося — казва Ходжис и ще го направи. Колкото и да го боли.
— Добре — кима Брейди, без да се замисли.
Тъкмо това е очаквал. Винаги е крачка напред. И кой е виновникът?
„Аз. Само аз. Така става, като пак се правя на Самотния рейнджър… но какво друго можех да сторя? Кой би ми повярвал?“
— Вдигни я — заповядва Брейди. — Да видим можеш ли. Понеже ми се струваш поизнемощял.
Ходжис пъха ръце под Холи. В гората не можа да стане на крака, след като падна, но сега събира последните си сили и изтласква нагоре отпуснатото ѝ тяло, сякаш е щанга. Залита, за малко не пада, но успява да запази равновесие. Горящата стрела я няма, изпепелена е от горския пожар, който е отприщила в него. Притиска Холи до гърдите си.
— Браво на теб. — Гласът на Брейди изразява искрено възхищение. — Сега да видим можеш ли да стигнеш до къщата.
31
По време на процеса срещу О. Дж. Симпсън прокурорът нарежда на заподозрения да пробва окървавена ръкавица, открита на местопрестъплението. Ръкавицата му е малка и защитникът изтъква този факт като доказателство за невинност, използвайки въпросната фраза. — Б.пр.