— Сигурен съм, че упражнението вече ти е познато — подсмихва се Брейди. Очите му блестят като на момче, което се кани да подпали паяжина, за да види какво ще направи паякът: дали ще се опита да избяга, или ще изгори? — Докосни иконката. Рибките ще плуват, музиката ще свири. Докосвай розовите риби и събирай цифрите. За да спечелиш, трябва да изкараш сто и двайсет точки за сто и двайсет секунди. Ако успееш, няма да убия госпожица Гибни. В противен случай ще проверим как действа това чудесно автоматично оръжие. Веднъж унищожи наведнъж няколко бетонни блокчета, струпани едно върху друго, така че си представи какво ще направи с приятелката ти.
— Дори да изкарам пет хиляди точки, пак ще я убиеш! Изобщо не ти вярвам.
Сините очи Бабино се разширяват, все едно е дълбоко засегнат от несправедливото обвинение.
— А трябва! Всичко, което съм сега, дължа на тъпачката, просната пред мен! Най-малкото, което мога да направя, е да ѝ пощадя живота. Стига да не е получила мозъчен кръвоизлив и вече да не е пътничка. А ти престани да увърташ, за да печелиш време. Пусни играта. Сто и двайсетте секунди започват да текат, щом докоснеш иконката.
Ходжис няма избор и се подчинява. Екранът побелява. После проблясва в синьо толкова ярко, че той присвива очи; ето ги и рибките — плуват напред-назад, нагоре-надолу, една над друга, към повърхността на „вирчето“ се издигат сребристи мехурчета. Зазвучава песента: „Край морето, край морето, край красивото море…“
Не е само песента. В нея са преплетени думи. В сините проблясъци също има думи.
— Минаха десет секунди — напомня му Брейди. — Тик-так, тик-так.
Ходжис докосва една розова рибка, но тя му се изплъзва. При всяко докосване на екранчето болката в счупената му китка се усилва, но е несравнима с другата, пронизваща го от чатала до гърлото. Хваща рибка на третия опит и тя се превръща в петица.
— Пет! — извиква.
— Само пет точки за двайсет секунди? Съсредоточи се, детектив.
Ходжис докосва рибките по-бързо, очите му се движат наляво-надясно, нагоре-надолу. Вече не ги присвива при проблясъците, защото са привикнали с ярката светлина. Освен това сега му е по-лесно. Рибките вече изглеждат по-големи и са малко по-бавни. Музиката е приглушена, някак по-плътна. „Край морето, край морето, край красивото море…“
Брейди ли приглася на мелодията? На живо ли е или „Меморекс“32? Ходжис няма време да мисли за това… Tempus fugit.
Хваща рибка-седмица, после четворка, после — джакпот! — една се превръща в числото дванайсет. Казва:
— Вече имам двайсет и седем точки.
Но дали е така? В главата му е пълна каша.
Брейди не потвърждава, само го информира:
— Остават осемдесет секунди.
Сега гласът му отеква, като че ли идва от далечния край на дълъг коридор. Междувременно с Ходжис се случва нещо прекрасно: болката в корема му започва да отшумява.
„Леле, това си е цяло откритие и е редно Американската лекарска асоциация да бъде информирана“ — казва си.
Хваща още една рибка. Става на двойка. Лошо, но пък има много други. Много, много други.
После започва да усеща нещо странно — пръсти, които ровят в главата му. Не, не си въобразява. Някой прониква в него. „Беше лесно — каза Брейди за сестра Макдоналд. — Винаги е лесно, щом се вмъкнеш в някого и започнеш да дърпаш конците.“
А щом Брейди задърпа неговите конци?
„Ще се прехвърли в мен, както се е прехвърлил в Бабино — казва си Ходжис. Сега мислите му са като гласа и като песента — идват от другия край на дълъг коридор. В дъното е вратата на стая 217 и е отворена. — Защо му е да го прави? Защо да влиза в тяло, което се е превърнало във фабрика за ракови клетки. Защото иска аз да убия Холи. Не с пистолета обаче, няма да ми позволи. Ще я удуши с моите ръце, въпреки счупената ми китка. После ще ме остави да се пека в ада на угризенията.“
— Ставаш все по-добър, детектив Ходжис, а и разполагаш с цяла минута. Отпусни се и продължавай. По-лесно е, щом се отпуснеш.
Гласът вече не ехти по коридор, а идва от далечна галактика, въпреки че Брейди стои точно пред Ходжис. Навежда и нетърпеливо се втренчва в лицето на бившия детектив. Само че помежду им плуват рибки. Розовки, синички, червенички. Защото Ходжис е във „Вирче с рибки“. Само че вирчето всъщност е аквариум и той е рибката. Скоро ще го изядат. И то жив.
32
„На живо ли е или «Меморекс»“ — така гласи рекламата на „Меморекс“ — компания, основана през 1961 в Силициевата долина. Днес „Меморекс“ е марка за потребителска електроника и аксесоари. — Б.пр.