— И аз. Ръководеше персонала както капитан Блай е командвал „Баунти“19, но не искам да мисля, че някой би направил… това. Казват ти новината и първата ти реакция е: „О, не, не и тя, никога! — След това си мислиш: — Ами да, съвсем логично е. Не се омъжила, няма близки приятели — поне аз не знам да има — нищо, освен работата. Където всички я ненавиждаха.“
— Всички самотни хора — промърморва Ходжис, излиза от болницата и тръгва към автобусната спирка. С една ръка закопчава палтото си и отново машинално притиска длан до корема си.
— Да, много са самотниците. С какво да ви услужа, господин Ходжис?
— Имам няколко въпроса. Може ли да се видим на по едно питие?
Норма дълго мълчи. Ходжис си мисли, че ще му откаже, но тя отговаря:
— Въпросите ви ще създадат ли проблеми на доктор Бабино?
— Твърде е възможно, Норма.
— Ще е чудесно, но така или иначе съм ви длъжница. Задето не показахте, че се познаваме. Предлагам да се видим в един бар на Ривиър Авеню с хитро название — „Бар Бар Блек Шийп“20. Няма опасност да ни види някой от персонала, защото повечето колеги посещават заведенията, които са по-близо до болницата. Ще го намерите ли?
— Да.
— Свършвам в пет. Да се видим там в пет и половина. Пия добре охладено мартини с водка.
— Дадено.
— Само не искайте да ви вкарам при Хартсфийлд. Ще ме уволнят като едното нищо. Бабино открай време е шантав, но напоследък е… особен, меко казано. Опитах се да му кажа за Рут, но префуча край мен. Не че ще му пука, когато научи.
— Май много го харесвате.
Тя се разсмива:
— За това ще ме черпите две питиета.
— Готово.
Прибира телефона си в джоба на палтото си, но апаратът отново зазвънява. Ходжис вижда, че го търси Таня Робинсън, веднага се сеща за Джером, който строи къщи някъде в Аризона. На строителната площадка стават злополуки…
Натиска бутона за приемане на разговора. Таня плаче и отначало му е трудно да схване какво става; разбира само, че Джим е в Питсбърг и тя не иска да му звъни, преди да научи повече. Ходжис притиска свободната си ръка до другото си ухо, за да заглуши шума от уличното движение.
— Говори по-бавно, Таня. Нещо с Джером ли е станало?
— Не, той е добре. Вече се свързах с него. Барбара е. Била в Лоутаун…
— Какво, за Бога, е правила там, и то когато трябва да е на училище?
— Не знам! Знам само, че някакво момче я е блъснало на платното и я е ударил пикап! Карат я към „Кайнър“. Пътувам натам!
— С колата ли си?
— Да, но какво общо има…
— Затвори телефона, Таня. И намали скоростта. Аз съм в „Кайнър“. Ще се видим в спешното.
Затваря и тръгва обратно към болницата, преминавайки в тромав тръс. Мисли си: „Проклетата болница е като мафията. Щом си помисля, че съм се отървал от нея, тя ме дърпа обратно.“
Линейка с проблясващи лампи на покрива спира пред една от рампите на спешното. Ходжис се затичва към нея, изважда полицейската карта, която още държи в портфейла си, и я показва на парамедиците, изваждащи носилката, като притиска палец върху червения печат „В ОСТАВКА“. Технически погледнато, углавно престъпление е да се представя за полицейски служител, затова рядко прибягва до този трик, обаче този път ножът е допрял до кокал.
Барбара е на обезболяващи, но в съзнание. Когато вижда Ходжис, здраво сграбчва ръката му:
— Бил! Как дойде толкова бързо? Мама ли ти се обади?
— Да. Как си?
— Добре. Дадоха ми нещо за болката. Аз… казаха, че кракът ми е счупен. Ще изпусна баскетболния сезон, обаче надали има значение, защото мама ще ме накаже, докато навърша поне двайсет и пет. — От очите ѝ рукват сълзи.
Времето му е ограничено, затова по-късно ще я пита какво е правила в Лоутаун, където седмично има поне четири улични престрелки. Има по-важен въпрос:
— Барб, знаеш ли как се казва момчето, което те е блъснало пред пикапа?
Тя се ококорва.
— Разгледа ли го? Можеш ли да го опишеш?
— Блъснал ме?… О, не, Бил! Не е вярно!
— Полицай, нямаме време — обажда се парамедикът. — Ще я разпитвате по-късно.
— Чакайте! — извиква Барбара и се опитва да седне. Парамедикът леко я побутва надолу и тя се смръщва от болка, но Ходжис е окуражен от силния ѝ вик.
— Кое не е вярно, Барб?
— Той ме бутна, след като слязох на платното! Избута ме от пътя на пикапа! Май ми спаси живота и се радвам. — Сега ридае, но Ходжис не вярва, че е заради счупения крак. — В крайна сметка разбрах, че не искам да умра. Не знам какво ми беше станало!
— Наистина бързаме, шефе — намесва се парамедикът. — Трябва да ѝ направим снимка.
— Не им позволявай да стоварят вината на онзи младеж! — провиква се Барбара, докато парамедиците я вкарват през двойните врати. — Той е висок! Със зелени очи и брада катинарче. Учи в „Тодхънтър“…
19
Капитан Блай и корабът „Баунти“ — Капитан Блай е офицер от британския кралски флот и колониален администратор. През 1787 поема командването на кораба „Баунти“, който превежда от Таити до острови в Карибския басейн. След принудителни промени на курса и последвалите проблеми с дисциплината разбунтувалият се екипаж завзема кораба, но от страх към капитана вместо да го убият, го качват на лодка заедно с останалите му верни хора от екипажа. След много перипетии те достигат сушата, като по пътя капитан Блай прави редица географски открития в района на остров Тасмания и Нова Зеландия. — Б.пр.
20
Бар Бар Блек Шийп — игра на думи — името на заведението се произнася аналогично със заглавието на популярната детска песничка „Бее, бее, агънце черно“. — Б.пр.