— Събуди се, великолепие в тревата21! — Тя взема устройството. Изключва го и го пуска в най-горното чекмедже на нощното шкафче на Брейди. — Имаме мили път преди съня22.
— А? — Норм поглежда ръцете си, сякаш очаква да види играта още в тях.
Кели пита сестра Рейниър дали иска да измери кръвното на Хартсфийлд.
— Струва ми се, че е паднало — добавя.
Мейвис се позамисля и отсича:
— Майната му!
Двамата санитари излизат.
В Шугър Хайтс, най-тузарския квартал в града, стар шевролет „Малибу“ с петна от грунд бавно се приближава до затворената порта на Лайлък Драйв. Изкусно вплетени в кованото желязо са инициалите, които Барбара Робинсън не можа да си спомни: ФБ. Зет Бой слиза от колата, вехтата му канадка (съдраното на гърба и на левия ръкав е внимателно подлепено с хартиена лента) се развява около него. Въвежда верния код и портата започва да се отваря. Той отново сяда зад волана, бърка под седалката и изважда два предмета. Единият е празна бутилка от безалкохолно с отрязано гърло, натъпкана с метална вата. Другият е пистолет 32 калибър. Той пъха дулото на пистолета в самоделния заглушител — друго изобретение на Брейди Хартсфийлд — и оставя оръжието на скута си. Със свободната си ръка насочва малибуто по алеята за коли.
Фотоклетката включва осветлението на верандата.
Портата от ковано желязо безшумно се затваря.
Ал библиотеката
Брейди много скоро разбра, че с физическата му същност е свършено. „Може да съм тъп по рождение, но не съм останал тъп, както казват хората“ — мислеше си.
Да, правеха му физиотерапия — назначи я доктор Бабино и той не можеше да се възпротиви, но терапията не постигна желаните резултати, освен че след време му помогна да се тътри седем-осем метра по коридора, наричан от някои пациенти Магистралата на мъченията, с помощта на Урсула Хабър, яката лесбийка нацистка, която беше шеф на рехабилитаторите.
— Още една крачка, господин Хартсфийлд — увещаваше го и щом той пристъпеше напред, мръсницата го караше да направи още една и още една… Когато накрая му позволеше да се стовари на инвалидната количка, треперещ и плувнал в пот, той си представяше как навира в шундата ѝ парцали, напоени с бензин, и ги запалва.
— Браво! — крещеше тя. — Браво, господин Хартсфийлд.
И ако той успееше да избърбори нещо, наподобяващо „благодаря“, тя поглеждаше случилите се наблизо хора и гордо се усмихваше, сякаш казваше: „Вижте! Маймунката ми може да говори!“
Той можеше да говори (повече и по-добре, отколкото знаеха), можеше и да измине (влачейки крака) десет метра по Магистралата на мъченията. В най-добрите си дни успяваше да си изяде крем карамела, без много да се изцапа. Но не можеше да се облича, да си завърже обувките, да си избърше задника, не можеше дори да използва дистанционното (толкова напомнящо на джаджа 1 и джаджа 2 в добрите стари дни), за да гледа телевизия. Можеше да го вземе, но не и да натиска бутончетата. Ако все пак съумееше да натисне копчето за включване, обикновено виждаше празен екран и съобщение „ТЪРСИ СИГНАЛ“. Това го вбесяваше — в началото на 2012 всичко го вбесяваше, — но внимаваше да не го показва. Ядосаните хора си имат причини да се гневят, а не се очаква кухите лейки да имат причини за каквото и да било.
Понякога се отбиваха юристи от прокуратурата. Бабино възразяваше срещу тези посещения — твърдеше, че адвокатите спират напредъка на пациента и така работят срещу собствения си интерес, обаче никой не му обръщаше внимание.
Понякога с адвокатите идваха и ченгета, а веднъж го посети полицай, непридружаващ хората от прокуратурата. Беше дебел копелдак с късо подстригана коса и засмяно лице. Брейди седеше на стола, затова копелдакът седна на леглото му и обясни, че племенницата му била на концерта на „Раунд Хиър“.
— Само на тринайсет и луда по онези момчетии — каза през смях. Без да престава да се хили, се приведе (трудно, защото шкембето му пречеше) и удари Брейди в топките. — Подаръче от племенницата ми. Заболя ли те? А дано!
Брейди усети болка, но не силна, колкото вероятно се надяваше ченгето, защото между кръста и коленете тялото му беше почти безчувствено. Предполагаше, че някоя жичка в мозъка му, контролираща тази зона, е дала накъсо. По принцип не беше хубаво, но пък се оказа плюс за човек, когото са шибнали здраво в топките. Продължи да седи с каменно изражение, по брадичката му се стичаха лиги. Запомни обаче името на дебелия копелдак. Морети. Добави го в списъка си.
Беше дълъг списък.
Благодарение на първото си случайно проникване в съзнанието на Сейди Макдоналд той съумяваше донякъде да я контролира. (Имаше още по-голям контрол над санитаря-идиот, но да влиза в съзнанието му беше все едно да отиде на почивка в Лоутаун.) Няколко пъти я накара да отиде до прозореца, където тя получи първия пристъп. Обикновено само поглеждаше навън и се връщаше към работата си, което много го дразнеше, но един ден през юни 2012 тя получи втори лек пристъп. Брейди отново се озова в главата ѝ и отново гледаше през очите ѝ, но този път не се задоволи с ролята на пътник. Този път искаше да е шофьорът.