Нашият по-нататъшен разговор до стигането ни в града се отнасяше до маловажни теми, но начинът, по който той се държеше към мен, показваше, че сме му направили възнамеряваното впечатление, фактът, че съм християнин, види се, не ми вредеше в неговите очи. Той с нито дума не се върна на този въпрос.
9. Пред съда
В Хиле яздихме най-напред до менсила, пред който спряхме.
— Съгласно указанието ми аз ви върнах обратно — каза кол агаси на ханджията. — Вие следователно можете да отидете в твоята къща. Но аз ще сложа един пост пред вратата, който ще ви попречи да я напуснете, преди да дойдат и ви отведат преди махкеми, където ще трябва да изложите вашите обвинения и да докажете тяхната истинност. Обръщам ви внимание, че вие и сега трябва да гледате на себе си все още като на пленници. Ето защо изоставете всеки опит да се отдалечите оттук без разрешение!
Те пленени, а ние свободни! Това здравата ги разядоса, ала те бяха достатъчно поумнели и не казаха нищо. След като бе сложен пост, ние продължихме ездата до така наречения Макам-и-икамет[194] на санджаки.
В двора бяхме подканени от кол агаси да слезем. Не се искаше много проницателност да отгатнем причината за тази подкана и да сме наясно относно настоящото ни положение. Как трябваше да се държим? Аз възнамерявах да бъда зависим не от тукашните порядки, а от собствената си воля. Затова го попитах, оставайки спокойно на седлото:
— Защо да слезем?
— Защото човек все пак не остава да седи, когато не продължава ездата.
— Хмм! При нас сегиз-тогиз се случва да спираме, наистина, но да не слизаме.
— Ама аз трябва да ви предам.
— Можеш да го сториш и както сме си на седлата.
— Но, ефенди, не е възможно все пак да се вмъкнете на коне в кауша.
— В кауша ли трябва да идем?
— Разбира се! Та нали сте пленени!
— Аз не чувствам нищо такова!
— Защото не сте вързани. Аз ви арестувах и ви доведох дотук без сиджими, понеже обещахте драговолно да ме следвате. Сега обаче трябва да ви отведа в кауша.
— Ти? Мислех, че си офицер, а не обикновен зинданджи[195], който надзирава престъпници!
— Машаллах! Не бих посъветвал никого да ме сметне за такъв тип! Аз съм офицер на великия повелител на всички правоверни, но не затворнически служител!
— Тогава се гневи на самия себе си! Защото ти току-що каза, че искаш да упражниш задълженията на един «такъв тип». За съжаление ще трябва да поместя и това покрай другото в доклада до сераскера!
— Аллах! Ти можеш спокойно да го изпуснеш, защото аз няма да го сторя, ако ми изпълниш следната молба: сега отивам да доложа на санджаки, че съм ви довел. Докато уредя това, не правете опит за напускане на двора. Какво ще стане после, вече не ми влиза в работата. Съгласни ли сте?
— Стига да ми отговориш на няколко въпроса.
— Какви?
— Как е името ти?
— Амуд Махули.
— Трябва да го знам, защото нали искам да го упомена в доклада, а е съмнително дали ще имам друга възможност да разговарям отново с теб. Познаваш ли околностите на тази постройка?
— Да.
— В коя част живее санджаки?
— Точно пред теб. Там се намират също стаите на неговите мамурин[196].
— Къде е занданът?
— Към равната земя вдясно, където виждаш малките дупки в дувара.
— Благодаря! Това не са жилища за нас! Там отсреща дворът завършва със зид. Какво има зад него?
— Един открит сокак.
— Колко е широк?
— На това място пет-шест души могат да вървят един до друг. Защо питаш?
— Защото ние сме добри ездачи, наистина, но от обичайна предпазливост винаги се осведомяваме предварително, когато рискуваме вратовете си.