— Вратовете? Не те разбирам!
— Не е и необходимо. А сега чуй какво ще ти кажа! Ние ще те чакаме точно десет минути. Това време е достатъчно да направиш доклада си пред санджаки. Не си ли свършил дотогава, тръгваме си.
— Мога ли да разчитам на обещанието ти?
— Аз никога не нарушавам думата си.
— Тогава ще вървя, защото ти вярвам. Няма да ви се наложи да чакате десет минути, понеже ще се върна още преди туй.
Той тръгна, а аз бях принуден да се усмихна, защото бе поискал думата ми. Та нали хората му бяха все още тук! Защо не ги бе подканил да ни надзирават и попречат на всеки опит за бягство? По-малко ли им се доверяваше отколкото на моето обещание? Впечатлението, което му бяхме направили, изглежда, бе по-благоприятно отколкото си мислех. Той не вярваше, че въпреки числения им превес ще допуснем да ни задържат, и имаше право!
Постройката бе изградена както всички къщи в града — от тухли, взети от развалините на Вавилон. Изглеждаше мръсна и порутена. Дворът не беше голям, но предлагаше достатъчно мегдан за движенията, които по-късно може би щяха да ни бъдат необходими. Споменатият зид имаше височина малко над човешки ръст, ала на няколко места горните редове тухли бяха изпопадали и нямаше да е рисковано начинание да го прехвърлим при някое от тях с конете си. Ето защо бях попитал какво се намира зад него.
Всъщност би трябвало да съм обхванат от страх. Християнин, задържан в Хиле — главното селище на шиитската нетърпимост, обвинен в смъртта на един и в раняването на друг, а може би и в контрабанда — достатъчно причини да бъда угрижен. Но аз гледах на бъдещето с най-голямо душевно спокойствие и когато отправих очи към Халеф, той ми се ухили, изпълнен с крепка вяра.
— Имаш ли вече някакъв план, сихди?
— Не — отговорих, като си послужих с мегребското наречие, за да не бъда разбран от войниците. — За да имам план, би трябвало да знам какво ще се случи. Но понеже не го знам, не можем да сторим нищо друго, освен спокойно да чакаме.
— Но как общо-взето да се държим, можеш ли да ме известиш?
— Да. Няма да отрека, че съм християнин, най-малкото тук. Това е дълг към мен самия и към моята вяра. За теб е необходимо само да се ръководиш по мен и да правиш всичко каквото правя аз. Предполагам, че ще се наложи да прескочим зида. Намиращата се зад него улица не е широка. За да не се блъснем следователно в отсрещната страна, това трябва да стане в коса посока, и то отдясно наляво, така че при скока да гледаме на север. Отбележи си го, за да не се разделяме нито миг и да не ти се налага да обръщаш коня.
— Значи имаш предвид изобщо да не слизаме?
— Вероятно все пак ще се наложи. В сградата в никой случай няма да отиваме и от конете няма да се отделяме нито за миг, а ще държим поводите в ръце.
— Но ние сме обвиняеми, ще искат да ни разпитат, а ние не можем да влезем все пак с конете в… аа, ти изобщо не искаш да отиваме вътре при махкеми!
— Не. Който иска да ни разпитва, ще трябва да излезе при нас.
— Ще трябва да излезе, трябва! Дали иска, или не! О, скъпи сихди, колко се радвам! Ей това е най-сетне пак един случай, едно събитие, при което ще покажем, че ние сме свикнали да правим само онова, което желаем. Аз съм безкрайно любопитен какво ще се измъти от цялата тая работа. Може би ще се стигне дотам, че да се нуждаем от оръжията си?
— И на това трябва да сме готови, макар да не го пожелавам. Никой не бива да ни докосне, защото позволим ли го веднъж, вече сме изгубили наполовина играта. И дваж по-силни да бяхме, ако ни притиснат при численото си превъзходство, така че да нямаме пространство за отбрана, ще бъдем надвити. Виж тълпата там откъм страната на портата! Вчерашното произшествие е станало известно в града. Хората са научили, че са ни довели, и сега любопитните се стичат да разберат какво ще стане с нас.
— Ние можем да им го кажем още сега: ще препуснем и ще се изсмеем над Хиле.
— Не бъди прекалено сигурен! Не е изключено работата да вземе по-лош обрат, отколкото си мислим. Погледни, забавата започва, хората приближават!
Видяхме кол агаси да излиза от вратата. Следваше го значителен брой мъже. Зад тях идваше един офицер в униформата на миралай[197], който навярно е бил навестил санджаки. После излязоха слуги, които носеха един стол и разни възглавници, сетне служителите от махкеми, един от които носеше безформена мастилница, перо и хартия. Той много вероятно беше писарят, от което заключихме, че разпитът ще се проведе тук в двора. Както подразбрахме по-късно от няколко случайно произнесени забележки, днес по принцип бе открит съдебен ден и тъй като нашият случай предизвикал шумотевица, санджаки решил да разгледа първо него, вместо да ни остави да вехнем в един дълъг предварителен арест, но да ни наложи едно толкова по-строго наказание. При едно обвинение, като отправеното към нас, той можеше да се покаже в целия си блясък. Зяпачи имаше достатъчно. Зад служителите забелязахме неколцина мъже с достолепно държане — съдебните заседатели, както по-късно узнахме. И сега дойде той самият, господарят и повелителят на Хиле и санджака, в който се намираше това селище. Още от пръв поглед се виждаше, че е старотурчин, от когото аз като християнин не бива да очаквам и капчица благожелателство или пощада. Неговата фигура беше дребна и суха, а главата му толкова по-голяма, която въпреки измеренията си не ми вля никаква почит. До лявата му страна вървеше един мъж, когото първоначално дарих с внимание. Беше облечен по персийски.