— Но бихте могли да слезете и да ги държите за юздите. Изисква го уважението, което дължите на махкеми. Пред съдии не се седи, а се стои прав. Изисквам да сторите и вие същото!
Понечих да откажа, ала Халеф ме изпревари, като попита санджаки:
— Можеш ли да отговаряш за последиците на искането си?
Лицето му излъчваше лукав израз, който при него можеше да се наблюдава винаги когато го ръководеше някоя задна мисъл.
— Аз отговарям за това, което заповядвам — гласеше ответът.
— В такъв случай ще изпълним заповедта ти. Хаджията скочи от седлото и аз последвах примера му, понеже отгатвах какво възнамерява. Ако държахме юздите отпуснати и конете следователно движеха свободно глави, стояха спокойно. Отнемехме ли им обаче тази свобода, като ги държим изкъсо, те се бранеха енергично и опитваха всячески да се отскубнат. Халеф преднамерено придаде на жребеца си при слизането такова положение, че точно зад него се намираше Сафи, силлът от Мансурийе. Той викна на него и съседите му предупредително:
— Отдръпнете се! Тоя арап не търпи толкова близо до него да стоят хора!
Никой не помисли да се подчини на този вик. Дребният хаджи улови юздите близо до муцуната, при което жребецът опита да изхвърли високо глава, за да се изтръгне. Когато това не му се удаде, започна да хвърля къчове и улучи силла, за щастие не опасно, но все пак така, че удареният бе запратен назад и събори със себе си неколцина други. Моят Асил Бен Рих се държеше по същия начин, защото и аз го бях хванал изкъсо. Той нацели даже двама мъже, които бяха отхвърлени надалеч, и докато се надигнаха силни крясъци, ние оставихме непреставащите да хвърлят къчове жребци да танцуват около нас, додето полукръгът на ругаещите зрители се отдръпна толкова назад, че вече никой не можеше да бъде достигнат от застрашителните копита. Ранените бяха междувременно отнесени и колкото глави имаше, толкова гласове ни завикаха всички възможни проклятия и «благопожелания». Но Халеф ревна на санджаки още по-високо, надкрясквайки всички:
— Ето че си имаш последиците! Сега си отговаряй също! Който не е конепознавач, той не бива да раздава заповеди, от чийто ефект никой нищо не разбира!
Видя се, че чиновникът поиска гневно да отхвърли това оскърбление. Но полковникът направи успокоителен жест и му подметна няколко думи, които ние поради гюрюлтията не разбрахме. След това получихме желаното и също възнамерявано нареждане:
— Възседнете отново! Временно ви е позволено. По-късно ще съумеем да ви обуздаем ведно с бестиите ви.
— Ще го сторим — рече Халеф покровителствено. — Но те караме да размислиш, че кон и ездач обикновено си приличат. Ние също имаме привичката да се ръководим по собствената си воля.
За съжаление или може би за щастие, санджаки не обърна внимание на тези думи, защото бе зает с даването на няколко заповеди на слугите си, за да усмирят олелията и уталожат възбудата на присъстващите. Те се смесиха с кряскащите и скоро им се удаде да установят тишина.
Само един, изглежда, не можеше да се овладее толкова бързо като другите — облеченият по персийски мъж, с когото бе разговарял преди малко Сафи. Раненият беше отнесен на известно разстояние. Там той седеше, стенейки, и разтриваше с ръце мястото, където беше ударен. Персиецът стоеше при него, сочеше към нас, размахваше застрашително ръце във въздуха и беше последният от всички, който потърси отново мястото си. Преди да седне там, каза на санджаки толкова високо, че всеки да го чуе:
— Виждаш, о, паша, че трима души бяха тежко ранени! Това не бива да остане безнаказано, защото не конете са виновни, а ездачите. Там седи Сафи, един верен поданик на падишаха. Той е мой познат и е под моя закрила. Надявам се, че къчът, който го улучи, ще бъде наказан възможно най-строго. Само ако се случи това, ще мога да се изкажа за теб така хвалебствено, както желаеш, пред моя господар, царствения Силлуллах[199], чийто са’ид[200] съм аз.
Едва сега, когато говореше, намерих време да разгледам мъжа по-внимателно отпреди. Той не беше висок, но затова пък бе толкова по-плещест. Гласът му звучеше повелително и с особен гърлен тембър. Страните и брадичката му бяха избръснати. Затова пък носеше толкова по-дълъг мустак, през чиято лява половина се проточваше от крайчеца на устата до челото един огненочервен белег. Очната кухина, през която минаваше, беше празна. Ударът, чиято следа бе този белег, му бе коствал лявото око. Констатирах, че при говоренето често вдигаше ръка, за да приглади мустака над празнината от белега.