— Мълчи! — сопна ми се оня.
— Няма да мълча! Не е необходимо да защитавам моята вяра. Тя е толкова прекрасна и извисена, че не се нуждае от слабите ми слова. Но тук стоят множество мюсюлмани, които спокойно търпят твоето позорене на исляма. Идеш ли в джавеми[205] и медарис, то ще чуеш, че Исус ще се спусне в Съдния ден, за да съди живи и мъртви! И него, когото ислямът нарича Повелител на Съдния ден, смееш да наричаш син на неистината? Дали това оскърбление на исляма не е основано на факта, че ти си привърженик на Суна, докато Шиа учи истината?
Този въпрос бе, така да се изразя, един реторичен удар от моя страна, който предприех, понеже повечето от присъстващите бяха шиити. Въздействието се прояви незабавно в одобрително мутолевене. Окуражен от това, аз продължих:
— Ти ме нарече кучи син и прокълнат от Аллах християнин. За кучия син ти прощавам. Къде обаче е писано в Корана или може да се прочете в някой от неговите тълковници, че Аллах е проклел християните? Къде е вписано, че сме неверници, че сме езичници? Мохамед ни дава, понеже вярваме в същия бог, не всичките седем небеса, наистина, но все пак едно. Кои са същинските врагове на исляма? Ние християните или вие самите? Кой ви разедини? Да не би ние? Кой се кара заради Али, халифа, и от чия ръка бе убит Хюсеин? Християните ли бяха това, или мохамеданите?
Сега се надигнаха толкова многобройни акламации, че санджаки схвана — не бива да допусне да се продължава по този начин. Той скочи, изхвърли отбранително ръце във въздуха и извика:
— Кой ти заповяда на теб, християнина, да говориш за свещения ислям? Ние сме се събрали тук, за да проведем съд над вашите безобразия, вие сте обвиняеми. Ти нямаш право да говориш без мое разрешение, ами си длъжен само накратко да отговаряш на моите въпроси!
— А ти — отвърнах аз — не ме оставяш да продължа, защото се страхуваш от присъстващите изповедници на Шиа. Казвам ти, ако един християнин дойде в околностите на Мешхед Али или Кербела, то в това не може да се види нищо особено, защото за шиитите той е един безразличен мъж, чието сърце не е свързано нито с Абу Бекр, Оман и Осман, нито с династията на Омайядите, и не е виновен също за трагичния ден на Кербела. Стъпи ли обаче един сунит като теб по тези местности, то това е оскверняване на светите места, защото той принадлежи към тези, които навремето проляха кръвта на Хюсеин и лишиха неговия баща от правото на непосредствени наследници на Пророка. Затова мислех, че не върша грях, като идвам насам, и затова съм убеден, че за разумните следовници на исляма моята вяра няма да бъде причина да се държат враждебно към мен.
Тогава от мястото си стана един от заседателите — сребровлас старец, облечен изцяло в коприна, и вдигна ръка в знак, че иска да говори.
— Този християнин изрече думи, които прозвучаха като тези на един истински вярващ, и аз заявявам, че ги дарявам с моето одобрение. Такива думи не изговаря един убиец. Аз чух, че той е вникнал в дълбината на Корана. Който е сторил това, той не бива да бъде наричан гяур, защото неговата душа се е сродила с нашите, тя ни е срещнала в свещените сури. Ако той говори и като обвиняем, както говори като християнин, то трябва да го пуснем да си върви така свободно, както дойде при нас.
Той седна отново. Този мъж беше, както узнах по-късно, богат индиец, потеглил за Хиле, за да изживее последните си дни в близост на Кербела и Неджеф Али, без да бъде изсмукан там от мохамеданското духовенство до последната рупия. Зад нас и от двете страни чухме да се извиква «афак, аферим» и «йислоха»,2 одобрителни слова, удостоверяващи, че той не е единственият, който не споделяше мнението на санджаки.
Служителят направи смутена физиономия. Личеше му, че търси думи, ала за момента не намира никакви. Тогава на помощ му дойде персиецът, като обяви високо:
— Ние не се намираме тук, за да спорим за Корана и неговите тълкувания, а за да проведем съд над убийци, контрабандисти и крадци. Какви възгледи има този християнин за Суна и шиа, не му е тук мястото да ги излага. Ние си имаме работа с престъпленията, които той е извършил със своя съдружник, и не бива да се оставим да ни заслепи със своите познания по сурите. Аз те моля, о, паша, да наредиш да дойдат ханджията и нараненият гхазан, които ще докажат вината на двамата обвиняеми.
Този човек се държеше изцяло така, сякаш беше член на махкеми, а случаят по никой начин не беше такъв. Аз запазих забележката си по този въпрос за по-късно. Бяха изпратени хора. Докато дойдат свидетелите, Халеф запълни това време с подмятания за отделните личности. Те често биваха толкова комични, че се изсмивах с глас, от което санджаки и особено персиецът изпаднаха в гняв, но без да му дадат словесен израз. Най-сетне двамата споменати бяха доведени от кол агаси и разпитани от председателстващия. Те представиха хода на събитията извънредно неблагоприятно за нас. Ако зависеше от техните лъжи, извъртания и разкрасявания, то действително нямаше да можем да разчитаме на никакво снизхождение.