— Действително ли е доказано всичко това?
— Та нали го чу!
— Позволи ми да съм на друго мнение! За да бъде един обвиняем изобличен, май трябва преди всичко да бъде разпитан, нали?
— Че аз го сторих!
— Не.. Ти зададе въпроси, но това не беше разпит. Не беше снет нито даже мазбата[207]. Ти знаеш също така добре като мен, че разпит без мазбата е само един обикновен разговор и следователно не е валиден. Писарят седи тук, но перото му е сухо. Той още не го е топнал в мастилото. А пък предписанието е всички ние да подпишем тази мазбата, ако разпитът трябва да има валидност. Впрочем аз нито видях да се представя някакво неоспоримо доказателство, нито чух някакво признание от обвиняемите. Също искам да ти обърна внимание, че само махкеми в своята цялост може да решава за вина или невинност, ти сам — не. Ние седим тук не като неми слушатели, а сме се събрали да раздаваме право под твое председателство!
Изявлението звучеше остро. Този офицер притежаваше чувство за чест. Само защото това чувство бе оскърбено ли се заемаше с нас? Или редом с него съществуваха и лични причини, каращи го да възрази? Докато говореше, забелязах по лицето му особен израз, а и погледите, които плъзгаше към нас, бяха странни.
Санджаки не можеше да си обясни упреците на другия. Той напусто се бореше с досадата си и избълва гневно:
— При необичайни случаи, като настоящия, аз имам правото да прибягвам и към необичайни средства. Тези хора ще бъдат наказани.
— Ако бъдат изобличени!
— Аз ги изобличих!
Миралаят се засмя полугласно на себе си.
— Те няма да бъдат наказани, все едно дали вината им ще бъде доказана, или не.
— Звучи неясно. Говори по-разбираемо!
— В такъв случай ще бъда по-ясен, тези двама мъже няма да се оставят да бъдат наказани.
— Не те разбирам!
— Погледни ги! Имат ли вид на такива, които ще допуснат да правиш с тях каквото ти е угодно?
— Машаллах! Те веднага ще направят други сурати! Понеже ти го изискваш, ще проведа редовен разпит и ще наредя да изготвят мазбата. Всеки въпрос и всеки отговор ще бъдат записвани и ако мискините отговорят само на един-единствен въпрос отрицателно, ще получат без милост бастонадата.
— Те нали ще слязат от седлата?
— Длъжни са!
— И кой ще се осмели междувременно да държи конете им?
— Те ще бъдат сега-засега изгонени. Нека бягат накъдето си щат, стига само да останат тук в двора. И тъй, започваме!
И крайно време беше наистина. Защото това досега бе само детинщина. Кятибът[208] натопи със смръщено чело и важна физиономия перо в мастилото, а председателят им подхвърли за втори път страховития въпрос:
— Убийци ли сте? Съветвам ви веднага да си го признаете, инак без бавене ще бъдете стегнати там в каишите!
При тези думи той показа «камилата на болките». Аз отбих несмутимо:
— Хамдулиллах! Най-сетне, изглежда, майтапът се свърши и започва сериозното! Ето защо те питам, ти присъствал ли си някога на разпит?
— Откачен ли си? На мен да задава такъв въпрос!
— Няма причина да се учудваш. По-скоро ние имаме всички основания да се чудим, че искаш да провеждаш разпит, без да знаеш какви въпроси трябва най-напред да поставиш.
— Какви въпроси? — прогърмя той към мен.
— Преди всичко нали трябва да знаеш кои сме!
— Аз си го знам, вие сте убийци!
— Забранявам ти да ни наричаш така! Ти нямаш право да си служиш с този израз, преди да се докаже, че го заслужаваме. Ако не знаеш какво се…
— Мълчи! — заповяда ми оня. — Ако ме оскърбиш, ще получиш толкова много удари, че…
— Тихо! — пресякох го аз много енергично. — Сега най-сетне говоря аз и ти си длъжен спокойно да слушаш, докато свърша! Давам ти дума, ако още веднъж ме прекъснеш, без да си бил запитан от мен, ще те съборя от стола и ще те стъпча под копитата на коня си! Ти искаш да ни осъдиш, без да си питал кои сме. Аз обаче те питам кой всъщност си ти? Да не би да си тукашният санджаки? Ако беше това, щеше да притежаваш поне малкото познания, които се искат за воденето на един обикновен разпит. Но понеже ти от тая работа нищо не разбираш, считам те за всичко друго, само не и за един толкова висш служител. Какво ще стане с империята на падишаха, ако той допусне провинциите му да се управляват от такива некадърни хора! Та докажи ми значи кой и какъв си, преди да изискваш да отговаряме на твоите въпроси! Тъй, засега свърших. Сега можеш да заговориш и ти, докато започна отново!
Наоколо владееше дълбока тишина. Такова нещо още никога не се бе случвало на тези хора. Един християнин, обвинен в няколко престъпления, се осмеляваше тук пред махкеми и посред едно шиитско население да говори по този начин с най-висшия чиновник на санджака! Последният лично бе като поразен от удар. Той изпелтечи няколко думи, които не разбрах, и ето защо продължих: