— Възможно ли е един обвиняем да си позволява на това място, сиреч пред тези, които го съдят, подобни оскърбления? С това той си заслужи бастонадата, която мигновено трябва да му бъде въздадена!
Халеф посегна към камшика. Канеше се да извърши непредпазливост и ето защо го преварих, като отвърнах на персиеца:
— Кой всъщност си ти, че си позволяваш да вземаш Тук думата? Към местния махкеми ли се числиш, или си поне жител на тоя град? В този случай вмешателството ти би било донейде извинено.
— Кой съм аз, не те засяга! — отговори той презрително.
— Аз ще ти докажа, че ме засяга много повече, отколкото си мислиш. Ние нямаме ни най-малко желание да позволяваме да се намесва в тази работа човек, чието място е съвсем другаде, а не до страната на най-висшия служител на санджак Диванийе!
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ще го узнаеш, когато пожелая. Засега искам само да питам санджакията на Диванийе дали самият знае какво трябва да върши и Отрежда, или се нуждае от опекун, който да говори и действа вместо него!
— Мълчи! — сопна ми се санджаки. — Този мъж е мой приятел и аз му разрешавам да говори когато си поиска!
— Какво ти му разрешаваш, в случая не важи. По-важното е, че аз му забранявам да се меси в нашето дело. Аз съм християнски европеец, а моят придружител е свободен хаддедихн; вашият махкеми следователно няма власт над нас. И ако ви отричам правото да ни съдите, то толкова по-малко ще допусна някакъв келеш, който дори не е от страната, ами от Фарзистан[218], да се осмелява да проявява грубост и да ви насъсква срещу нас. Ако ти не сметнеш за свой дълг да му забраниш това, аз ще се наема да му затворя устата!
— Аллах! Как смяташ да подхванеш тая работа?
— Ще си покаже веднага щом се осмели отново да ни оскърби. Само от желанието ми зависи да се явя пред очите ви не като обвиняем, а като тъжител. Преди всичко не признавам вашата компетентност.
— Тогава докажи, че си франк!
— Нищо по-лесно от това!
Приближих коня до него, извадих трите паспорта, дадох му ги и върнах врания на предишното му място. Оня разгърна документите един след друг, прочете ги и грижливо проучи печатите и подписите, но без да им окаже предписаното уважение. После разочарованието ясно пролича в гласа му.
— Вярно е! Той е този, за когото се представя, и с него трябва да се занимае християнски съдия. Не мога да сторя нищо друго, освен да го изпратя в Багдад.
— Точно така! — вметнах аз. — И първата ми работа там ще бъде да засвидетелствам, че си отказал дължимата почит на султанския подпис и печат. Види се, аз като християнин и чужденец познавам далеч по-добре задълженията си от самия теб! И тъй като сега си убеден кой съм, представям ти известния надлъж и шир Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Надявам се никой няма да се осмели да се усъмни в истинността на моите думи!
Тогава Сефира се намеси бързо:
— Аз се съмнявам в тях! Тези паспорти са фалшиви. Той иска по тоя начин да се измъкне от справедливото наказание. Трябва да ги скъсаме, незабавно да ги накъсаме. Тогава той ще ни принадлежи и нищо няма да може да направи срещу присъдата на махкеми. Дай ги тук, дай ми ги!
Посегна и ги изтръгна от ръката на санджаки. Грамотите се намираха в най-голяма опасност. Не биваше нито миг да се бавя със спасението им. Измъкнах рязко револвера и го насочих към Сефира.
— Пусни ги на земята незабавно! Веднага щом другата ти ръка посегне към тях, ще я раздробя!
Персиецът държеше документите в лявата ръка. Само с нея не можеше да ги скъса, за тая цел беше необходима и дясната.
— Ти няма да стреляш по мен пред махкеми! — ухили се той. — Гледай само как ще се разлетят парчетата!
Посегна с другата ръка и аз тутакси дадох изстрела. Оня изтърва книжата, нададе крясък, изхвърли ранената ръка нагоре и скочи към мен. Един рязък натиск на коленете ми… жребецът направи скок към него и го събори. В следващия миг се бях смъкнал от седлото, вдигнах с лявата ръка паспортите, ударих с дясната Сефира с ръкохватката на револвера по главата, от което той — беше се полу-изправил — отново се сгромоли и веднага се метнах пак на моя Асил Бен Рих.
Достопочтените членове на махкеми бяха наскачали като изхвърлени от пружини. Крещяха ужасени от моето злодейство, докато полковникът неколкократно извика «Аферим!»[219].
Зяпачите също надигнаха врява. Възникна суматоха, която не биваше да се оставя да отмине неизползвано.
— А сега да се махаме, Халеф, да се махаме!