«Аз съградих този дворец, седалището на моята царска власт, сърцето на Бабел в страната Вавилония; аз положих неговите основи дълбоко под равнището на реката; аз наместих строежа на подпорни валци, обградени асфалтирани защитни стени. С твоя подкрепа, о, възвишен бог Мардук, аз издигнах този неразрушим дворец. Нека богът тронува във Вавилон; нека заеме той там своето жилище; нека той владее чрез мен народа на Вавилония до най-далечни дни!»
Но Свещеното писание казва: «В свършъка на дванадесет месеци, като ходеше по царския палат Вавилонски, отговори царят и рече: „Не е ли това великий Вавилон, който аз съградих за столица на царството с крепостта на силата си и в чест на славата си?“ Думата бе още в устата на царя и стана глас от небето, та рече: „Теб се възвестява, царю-Навуходоносоре: царството премина от тебе; и ще се изгониш от человеците, и с животните на полето ще бъде селението ти; с трева като говедата ще те хранят; и седем времена ще заминат върху тебе, доде познаеш, че Вишний е Владетел на царството на человеците, и го дава комуто ще“».[221]
Това предсказание се сбъдва за него, когато мегаломанията помрачава духа му. Няма и сто години по-късно идва Кир, покорителят на Вавилон, а по-късно Александър Велики слага край на персийското сатрапско владичество, за да умре още млад и изпълнен с жажда за дела в същия този дворец. «Неразрушимия», както го нарича клинописът, оттук насетне ще лежи безчет години в развалини!
На север от него стигнахме до Муджеллибех, наричан също Телл Бабил[222], който единствено чрез това име напомня още за древния Вавилон. Това са огромните купища развалини на така наречените Висящи градини, чиито свързани с неимоверни разходи съоръжения сочат за не съвсем излекуваното безумие на Навуходоносор.
По-късно пресякохме Шатт ен Нил и направихме после при Телл Крени кратък престой, за да си поотдъхнат конете. До момента не бяхме срещнали човек. Сега видяхме трима ездачи, които явно бързаха. Те не идваха от кхан Махавил, а го бяха обходили в дъга и едва сега се насочиха към идващия от постройката път. От това можеше да се заключи, че имат причина да не се мяркат там. Който се бои от очите на други, възбужда подозрение и ето защо ние гледахме на тях с основателно недоверие. Когато бяха приближили достатъчно, забелязахме, че са облечени по персийски, а няколко секунди по-късно ги разпознахме.
— Машаллах! — учуди се Халеф. — Та това е Педер-и-Бахарат с двете диванета! Каква среща! Кой би го сметнал за възможно!
— То е не само възможно, но беше дори сигурно — отвърнах аз. — Нали знаеш, че Педер-и-Бахарат е очакван от Сефира.
— Защо тогава не те споходи мисълта да му се махнеш от пътя?
— Защото не е необходимо да се боим от една открита среща с него. В Багдад трябваше да бъдем нащрек за някое коварно нападение. Тук няма причина да се крием от тримата. По-скоро мисля, че те са тези, които трябва да ни отбягват.
— Много правилно, сихди. Но сега съм любопитен как ще се държат. Аз за всеки случай ще измъкна камшика от пояса си.
Ние бяхме слезли и седнали на земята така, че животните стояха между нас и приближаващите. Ето защо не можеха преждевременно да ни разпознаят. Когато очите на Педер-и-Бахарат се спряха сега на нас, той дръпна неволно коня назад и избълва проклятие на изненада.
— Вижте кой седи там! — викна на спътниците си. — Аллах ги дава в ръцете ни. Нека ги пратим при Шейтана!
Той грабна пушката, за да я насочи към нас. Халеф обаче го изпревари, като прицели своята в него и заплаши: