Неустрашимият дребосък беше избълвал това конско с такава бързина, че на тях им бе невъзможно да го прекъснат. Но когато направи сега една пауза, за да си почине, главният камерхер измъкна гневно камата си от пояса.
— Мълчи, кучи син! Ако кажеш още една такава дума, ще те намушкам или ще наредя да те шибат с камшици, додето кожата ти се разцъфне!
Неговите хора също заеха заплашителни стойки. На хаджията обаче и през ум не минаваше да се остави да го сплашат. Той ме посочи — държах карабината готова за стрелба — и се изхили с глас.
— Какво казваш? Как беше? Щял си да ме намушкаш? Виж там ефендито! Преди да си дигнал камата, куршумът му ще се е разходил през тиквата ти. И щял си да наредиш да ме пердашат? Имаш ли камшик? Не виждам такъв. Ама я погледни тук към мен! Там виси един курбач, любвеобилно сплетен от ивици кожа на речен кон. Той вече е разговарял с гърбовете на някои хора, дето са се мислели по-високи, отколкото носовете им са стигали, а са били превивани от нас, за да бъдат доведени до скромност от ударите ни. Не си въобразявай, че ще се уплашим от вас, защото сте дванайсет мъже, а ние сме само двамина! На нас и през ум не ни е минавало да броим противниците си. Колкото са повече, толкова по-добре и ето защо ще ви кажа откровено какво бихме направили. Ефендито ще ви държи с пушката в шах. Той ще застреля на място всеки, който дигне ръка. Аз пък, както виждаш, измъквам сега курбача от пояса и ще шибна през ушите оня, който ни рече само още една-единствена оскърбителна дума. Ти ме нарече «кучи син». Внимавай и не ме принуждавай да ти покажа кой може да се държи тук като господар и кой — да бъде третиран като куче!
Халеф стоеше пред скочилия от килима си персиец и застрашително размахваше камшик пред лицето му. Онзи беше бесен. При други условия щеше другояче да се държи, но тук виждаше отправеното към него дуло и пръста ми на спусъка и това го въздържаше да прибегне към отбрана. Виждаше се, че търси изход да се измъкне без посрамване от тая работа, а и в тоя момент се яви едно обстоятелство, което му дойде в помощ в конфузното положение.
Сцената беше привлякла вниманието на другите присъстващи в хана. Те бяха пристъпили насам да наблюдават как ще протече инцидентът. Тук стоеше и ханджията с няколко войници, придадени към него за защита на мястото. Като управител той имаше задължението да следи за реда и спокойствието, но, изглежда, обичаше удобствата и му липсваше активност, защото и през ум не му минаваше да се занимае с нашата работа. Неговите войници се подхилкваха — разправията явно им доставяше удоволствие. Тя все пак внасяше развлечение в скучното делнично еднообразие, на което бяха осъдени тук. Поклонниците, носачите на трупове и другите там хора се държаха по същия начин. Само един от тях, види се, имаше мерак лично да вземе участие. Остро изрязаното му загоряло от слънцето лице беше неспокойно. Той подтичваше насам-натам, за да оглежда внимателно ту Халеф, ту мен. Личеше му, че планира нещо, и когато видя сега персиеца да стои нерешително, пристъпи към него и се поклони дълбоко.
— Хазрети[228], прощавай, дето ще ти отправя една дума! Аз мога да ти дам сведения за тези двама мъже.
— Кой си ти? — попита го пишкхидмет баши, видимо зарадван, че го избавят от затрудненото положение.
— Аз бях храбър воин на бедуинското племе обеиде, но бях отлъчен заради тези хора — дано Аллах ги разкъса! — и сега съм принуден да бъда слуга на чужди хора, за да не гладувам.
Лицето на мъжа ми се струваше познато, но не можех да се сетя кога и къде съм го виждал. В този момент Халеф се върна и каза тихо:
— Сихди, аз го познавам. Той е единият от двамата съгледвачи, които навремето наказахме с позорно отрязване на брадите.[229]
Сега си спомних и аз. Халеф беше прав. Двамата бедуини бяха лишени от чест чрез това наказание и впоследствие — отлъчени от племето. Сега мъжът се улови за неочакваната възможност да ни отмъсти. Мен не ме достраша от това, а Халеф седна ухилен отново до мен на ръба на кладенеца с очаквателен поглед.